Wings of Desire

На театър: "Любов и пари"

2012-02-25T11:13:00.003+02:00

„Любов и пари“ – Младежки театър, камерна сцена, автор: Денис Кели, реж. Петър Кауков, в ролите: Бойко Кръстанов, Искра Донова, Койна Русева, Стефан Мавродиев, Мая Бабурска, Николай Луканов.

Преди да гледам представлението, чувах противоречиви мнения за него, след като го гледах, разбрах защо. Това е една съвременна британска пиеса, която по своя замисъл би трябвало да е модерна, актуална, скандална и да държи интереса на зрителите буден през цялото времетраене. На практика, в моя случай, се оказа, че постигнах голямо геройство като не заспах. Не съм чела пиесата, но съм чела за автора й – Денис Кели, роден е през 1970 г., написал е пиесата „Любов и пари“ през 2006 г., сравняват го с Мартин Макдона, както и че носи духа от филмите на Тарантино и Гай Ричи. Пиесата би трябвало да е наситена с черен хумор и безумни ситуации, но някъде се бяха изгубили по трасето от т.А - идеите в главата на режисьора, през т.В – играта на актьорите до т. С - зрителите. Според мен те си бяха останали „на трупчета“ още на т. А. Не съм гледала досега неща на Петър Кауков, дори не бях чувала името му, но проверих, че е поставял „Островът на съкровищата“ и „Младият принц и Истината“. Ако съдя по имената на тези две постановки и ако са били сполучливи, според мен г-н Кауков трябва да продължи да поставя спектакли насочени към детската аудитория. Сигурна съм, че „Любов и пари“ е интересна пиеса, темите в нея са актуални и оригинални, жалко само дето режисьорът не успя да ги предаде в най-добрата светлина. Беше ми скучно, бях отегчена и колкото пъти да се крещяха вулгарни думи от сцената, пак ми остана усета за вялост, а с него дойде усета за пошлост, защото тези цинични думи (спектакълът е забранен за лица под 16 г.), според мен бяха отчаян опит да се внесе някаква смешна скандалност, която да съживи поне малко речта на актьорите, но когато не са на място, изглеждат пресилени и неуместни. Пиесата се състои от 7 отделни части, които са свързани помежду си и имат пряка връзка с главните герои в различен етап от съвместния им живот. Темите, около които се върти сюжетът на пиесата са в самото й заглавие, може би за да помогнат на зрителя и да му подскажат в пряк текст за какво в крайна сметка е отделил два часа от времето си, след като режисьорът не се е справил с тази задача.

Все пак не мога да не спомена, въпреки всички негативи, актьорската игра, която в случая беше най-хубавото в целия спектакъл. Най-силни и убедителни бяха монолозите в началото и края, съответно на Бойко Кръстанов и Искра Донова. Койна Русева също - традиционно красива и успешна и в тази пиеса, макар ролите й да бяха второстепенни. За мен лично удоволствието от вечерта се казваше Искра Донова – толкова чар, талант и красота събрани на едно място и истинска наслада да я гледаш на сцената, просто е родена за нея. Харесах я още в „Нордост“, когато беше в ролята на терористка и почти през цялото време игра с маска на лицето, от която се виждаха само очите и устните й, но дори и това нямаше как да скрие таланта й, само го подчертаха още повече. В „Любов и пари“ финалната част беше нейна – сама на сцената, в ярко червена сатенена рокля, много плам в очите, прекрасна усмивка и в един момент се усещаш, че трудно се концентрираш върху монолога й от цялата тази красота и ефирност, която излъчва на сцената. Началото на пиесата пък е за Бойко Кръстанов, със силен монолог, от който се разбира завръзката в пиесата. Ако човек се абстрахира от сладникавия му образ на Дани, от „Стъклен дом“, може да оцени чара и таланта на това момче. Имаше много брит-излъчване, не само като облекло и визия, но се усещаше и в начина му на говорене и маниерите, които показваше на сцената, личеше си, че е гледал доста английски филми. След театъра бях на едно парти, на което се пускаше британска музика и за мой късмет няколко часа по-късно дойде и Бойко Кръстанов. Престраших се да го заговоря и го поздравих за добрата роля, която направи няколко часа по-рано, но спестих разочарованието си от пиесата като цяло. В разговора стана дума за „сърдито и лошо гледане“ от сцената и аз повече на шега, но и съвсем директно му казах, че не го бива да гледа лошо, защото самите му очи излъчват топлина и доброта, той се засмя и се съгласи с мен, макар и с неохота. Дано не съм го засегнала с искреността си, но пък той е твърде млад, ще има тепърва много роли пред него и с времето ще се научи дори и на умението да гледа лошо.

Както пееха „Остава“ в едно свое парче: „Парите движат любовта, парите ще спасят света“. Всеки сам ще избере дали да гледа постановката или не, всеки сам ще направи избора си „любов“ или „пари“, може би и двете, може (ли) без двете? За себе си, ако трябва да приравня тези думи към постановката, то ще се получи – любов (към театъра) и пари (на вятъра).

На театър: "Паякът"

2012-02-09T12:59:00.002+02:00

„Паякът“ – ТР „Сфумато“, сценаристи и режисьори: Димитър Димитров и Йордан Славейков, сценография: Искра Петкова, музика: Александър Каланов, в ролите: Анастасия Лютова и Пенко Господинов.

С много малки изключения, не харесвам моноспектакли и камерни изпълнения от 2-3 актьори. Някак скучни и еднообразни са ми били. И ако не е някаква вълнуваща история, която да се пресъздаде, трудно може да ми се задържи вниманието повече от час и половина само от един актьор или двама или трима да са. „Паякът“ е представление точно от този тип – от изключенията. Той е изключение и отрицание на всичко, което се играе в момента в театрите ни, най-малкото защото няма аналог – нито като тематика, нито като изпълнение, нито като идейна концепция. За съжаление този спектакъл не е популярен още, няма голяма реклама за него, но както обикновено става, оценен е не тук, а в чужбина и то не къде да е, а в една от меките на театралното изкуство – Русия. На проведения преди няколко месеца театрален фестивал „АртОкраина“ в Санкт Петербург, „Паякът“ спечели две престижни награди – за най-добро представление и за най-добра женска роля (за Анастасия Лютова).

Историята е колкото съвсем банална на пръв поглед, толкова и нетипична и може да се разглежда като представяне на проблем в един частен случай. Цялото действие се развива в една вана, която споделят съвместно брат и сестра, сиамски близнаци, за които тази вечер е последната, която празнуват заедно навечерието на рождения си ден, поне по начина, в който се намират – залепени един за друг, в буквалния смисъл на думата. За 27-ия си рожден ден си подаряват хирургическа операция, която да ги раздели и да се превърнат от едно същество, с два организма, в два различни индивида. Вече няма кой да попречи в това им начинание, тъй като властната им майка не е сред живите и те започват да кроят планове за живота си самостоятелно. В хода на разговора им се оказва, че те съвсем не са подготвени за него, имат своите противоречия, страхове, съмнения, дълбоки тайни и съкровени копнежи. Споделената вана, по своята интимна същност предразполага братът и сестрата към откровен разговор, който ще разкрие неподозирани истини и неочаквани обрати на финала. Темите, които обсъждат са такива, които всички ние (които не сме били в двойка със сиамски близнак, разбира се) , като обикновени хора, не сме се замисляли и които няма как да разберем и да почувстваме какво вълнува героите – какво е да си нон-стоп с някой човек, ежедневно, ежечастно и ежесекундно дори, да чуваш всяка нощ ударите на сърцето му, да се събуждаш всяка сутрин на милиметри от лицето му, да усещаш кожата му постоянно до твоята и в един момент да не знаеш коя е твоята и коя е неговата, да се слееш буквално и да се чувствате едно цяло с този човек. При това ти не правиш този избор да си с него, а Природата е била тази, която ти го е отредила, без да иска твоето мнение. Може ли този човек да ти е най-близкият на света? Или пък с времето да ти стане най-омразният, след всичко изживяно от самото ти начало, от първия ти поет дъх въздух, още при раждането? А какво ще се получи, ако единият смята другия за неговата съдба и не желае да разбере бъдещето си, отделно от него? Че не иска живот, който да е различен от досегашния, че му е добре и се чувства комфортно в този изграден им до момента техен си микро-свят. Докъде е готов да стигне за да провокира другия и да му внуши, че нищо добро не ги чака разделени и че лично той не вижда смисъл да живее сам, като отделен индивид и да гради живота си самостоятелно? Точно на противоположното мнение е другият близнак, който отчаяно и през целия си живот е искал и търсел това отделяне. За него, в случая нея - Марта, това е шанс да започне живота си наново, самостоятелно, с всичките му предизвикателства, да посети различни места, да се среща с нови хора, да общува и да създава контакти, да гледат на нея като на жена, а не като на „урод с две глави“ – все неща, които са й липсвали до този момент и за които тя жадува – да бъде обикновена, като всички останали хора, да бъде човек, да бъде себе си, копнее да прави секс, да създаде семейство, да има деца. Все нормални неща, които на стандартния човек по презумция са му отредени в живота и само негов е изборът дали ще ги осъществи или не, неща, над които дори не се замисляме, защото ги приемаме за даденост, а не че трябва да се борим за тях. А ако прибавим към целия този заплетен пъзел от емоции, проблемът, че единият е влюбен в другия? Че не го приема като сестра и роднина, а като любима жена и я желае сексуално? Можем ли с лека ръка и без да се замисляме да го отъждествим като психо, при положение, че този човек цял живот е бил заедно с другия, открил е сродната си душа и иска да бъде винаги с нея? За него няма значение, че тя е негова сестра, за него тя е най-близкият му, единственият човек, с който иска да бъде.

Всички тези въпроси и проблеми са представени много директно, много истински и точно с думи, които за някои може и да са вулгарни със своята прямота, но са точно реалните, които би следвало да са изразните средства между героите. Спектакълът е тежък, макар да има и някои комични елементи в диалога. Силата му е в динамичния и стегнат диалог, действие няма, само чрез думите се пренасяш в този тайнствен свят, в дълбините на подсъзнанието и ти се прави нагледна дисекция на най-интимните и страховити кътчета на човешкото съзнание. Самият спектакъл бих го сравнила с психо-трилър, или нещо близко като усещане до „Тъмната половина“ на Стивън Кинг. Любопитна подробност е, че двойка в живота, каквито на практика са актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов, които играят брат и сестра и може би точно заради това успяват да пресъздадат толкова успешно и убедително цялия този свят от емоции на сцената.

И още една причина, поради която апелирам да се гледа „Паякът“: 10% от приходите от всички закупени билети на представлението, екипът дарява на Дом за деца и юноши с физически и умствени увреждания в с. Видраре. А веднъж на театрален сезон, се представят 100% от приходите на един цял спектакъл, за същия този дом. Мисля, че няма какво повече да добавя, освен – идете в „Сфумато“ и го гледайте!

сн. Бплюс

На театър: "Рицар на Светия дух"

2012-01-27T19:41:00.005+02:00

"Рицар на Светия дух" - Камерна сцена на Народен театър "Иван Вазов", автор: Боян Папазов, реж. Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Валентин Танев, Валентин Ганев, Ани Пападопулу, Теодор Елмазов и др.

"Когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си, изпитах същото тъмно вълнение като тогава; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл". Думите са на режисьорката Маргарита Младенова. За този спектакъл нямаше почти никаква реклама, не се шумеше по никакъв начин, някак незабелязано "кацна" на афиша на Народния театър в програмата за месец декември 2011 г. и ако не се зачетеш внимателно в участниците и тематиката, с лекота ще го подминеш. Не съм много сигурна, че аз като не го подминах, ме е огряло особено от това, защото не съм напълно сигурна, че схванах на 100% смисъла (идеята мисля - да), че и текста в някои моменти, тъй като значителна част от пиесата се говореше на архивен български от западните покрайнини, с елементи от македонския език и доста се напрягах за да разбера какво всъщност иска да каже героят, буквално. Странно, но приятно усещане беше да гледам постановка на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър, с актьори от трупата на Народния. От "Сфумато", освен собствения си неповторим почерк и стил, беше "взела" и редовния си постановчик Даниела О. Ляхова, която отново е показала оригиналния си замисъл и го е претворила на сцената. Не случайно на входа, проверяващите билетите, предупреждават влизащите да не се качват на сцената и да не се навъртат опасно близо до нея. След като започна самата постановка, разбрах защо са били необходими тези предупреждения. Не е случайност, че това представление е номинирано за наградата "Икар" в категория "сценография" и мен лично няма да ме изненада, ако спечели. При това не толкова заради тежки декори и грандиозни костюми, а точно обратното - заради липсата на такива. Героите са едва ли не в дрипи облечени, особено Иван Бърнев се размята по сцената с един тежък балтон, който е поне два номера по-голям от неговия размер. Ето какво казва той по повод участието си в пиесата пред в-к "Дневник": "Едва когато седнахме да обсъдим текста, вече постепенно и полека започнах да вървя, да потъвам и захапвам нещата, да ми става все по-интересно и, разбира се - все по-трудно. Последните крачки са може би най-трудни, тъй като това е огромно нещо, което трябва да измислим как да извървим. Не е като тя (Маргарита Младенова) да ми е дала пиесата и аз да съм казал колко е страхотна. Просто ми каза, че има нещо за мен, че ме вижда в определена светлина, а аз знаех, че тя не е случаен човек. А и така съм настроен в момента, че ми се работи с отдадени режисьори, които имат какво да кажат точно в този момент. И с това, което правят, те са актуални и адекватни на случващото се, на живеенето ни в света и "Рицар на Светия дух" е нашата реакция, нашият поглед, нашият размисъл."

Освен Бърнев, който прави поредната си силна и отдадена роля, аз бях очарована от играта на Валентин Танев, макар неговият герой да е отрицателен, събрал куп неприятни, скандални и отблъскващи качества в характера си. Няма как да те остави равнодушен и да не се замислиш върху думите, които казва, защото те са гласността и становището на цяла една теза. И ако се приеме, че цялата пиеса представлява един своеобразен илюзорен и въображаем Съд за справедливост, чиито опоненти са Духът на Алеко Константинов от една страна (Бърнев), а от друга - неговите духовни и физически убийци, лично аз не се наемам да определя кой в крайна сметка печели Делото и дали е заслужено. Тезите са обосновани, а мечтите, илюзиите и блянът по човешката жажда за правда и справедливост остават поругани и недостатъчно аргументирани, за да наклонят решаващо везните в спора. Много идейна и много философска творба, типична за литературния стил на Боян Папазов. Не съм обаче съвсем сигурна, че ще остане достатъчно разбрана от по-голямата част от публиката. Което не го казвам в негативен смисъл, а с утеха, че все още я има смелостта (и/или пък лудостта?) да се поставят стойностни, дълбокосмислени и нелесно смилаеми текстове, при това от български автори, които провокират публиката да мисли и разсъждава, чиято цел не е да привлича количество зрители в салона, а да отсее качествените такива.

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "Ревизор"

2012-01-25T17:54:00.003+02:00

"Ревизор" - Голяма сцена на Народен театър "Иван Вазов", по романа на Н.В.Гогол, реж. Мариус Куркински, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Анна Панайотова, музика: Емилиян Гацов, в ролите: Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Весели Анчев, Йосиф Шамли, Димо Алексиев, Васил Драганов, Павлин Петрунов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов и др.

Едва ли е имало по-голямо очакване за постановка през този театрален сезон, както беше за "Ревизор". Още като се заговори за акцент върху "руски сезон" в Народния театър, именно творбата от Гогол беше най-спряганото заглавие, което се очакваше да е ударното събитие на театралната сцена. Отварям една скоба, за да спомена останалите руски заглавия, които тепърва ще имат премиери, а първите три, още през м. март т.г.: Сашо Морфов - "Самоубиецът", Теди Москов - "Пурпурния остров" (по неговия любим автор Михаил Булгаков), Явор Гърдев - "Нощна пеперуда" (в каста са Михаил Билалов и Христо Петков, премиерна дата: 8-ми март), руският режисьор Юрий Бутусов - "Лов на диви патици" (участват Деян Донков и Ани Пападопулу).

Гледах "Ревизор" още миналата година и ако не беше мързела ми отлаганията ми да пиша в блога си, това ревю щеше да е актуално и с пресни впечатления, но нямам оправдание, затова няма и да измислям излишни причини. Както и да е. За самата постановка се изписа много по медиите, имаше голям отзвук сред културната програма, така че аз едва ли нещо ново и обективно бих могла да добавя, още повече, че съм пристрастна към творчеството на Мариус Куркински. Любопитно е да се види такава мащабна продукция на голямата сцена на Народния театър, където се вихрят рамо до рамо Мариус и Владо Карамазов в главни роли, а един куп известни актьори подпомагат мощно осъществяването на тази не лека и доста дълга откъм времетраене продукция. Бих отличила Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов , Лео Йовчев и Павлин Петрунов с прекрасни роли и точен усет към идеята на самата творба. Мариус е във вихъра си, личи си, че е отдал цялото си сърце и душа в осъществяването на този проект, изпипал е до перфектност сцените, репликите, както своите, така и на актьорите, които режисира, а това едва ли е лесна задача, предвид бройката - 32. Радващо за мен беше да видя, че актьорите бяха себе си, не се опитваха да подражават на Мариус, с неговите характерни жестове, интонации и мимики, което е често срещано и неприятно явление в спектаклите, които той режисира, а самият той се е постарал (сигурно никак не му е било лесно) да бъде максимално изчистен и обран точно откъм неговите си специфичности, които са запазена марка "Мариус", по този начин се е "влял" в трупата си и не изпъква колоритно, както може би се очаква по презумция от него.

Въпреки тежките декори (прекрасна работа на Фичо), които на моменти дори изглеждаха огромни и несъразмерни за ръста на актьорите и това може би е търсен ефект за да се покаже невзрачността на героите в действителност, тяхната бедна и низка душевност; стилните и разнообразни костюми, Мариус, като режисьор се е постарал да акцентира върху силата и въздействието на текста и внушаването на самия смисъл на романа, именно чрез думите. Пиесата е насочена към масовия зрител, към всеки един човек, който има желание да види и чуе класическа руска постановка, със силен драматургичен текст, който е актуален и към днешна дата. Имах щастието и късмета да гледам постановката съвсем отблизо и действително беше много зрелищно и емоционално, препоръчвам го при избор на място, конкретно за този спектакъл.

Не искам да бъда разточителна и многословна в това ревю, защото няма да отива на характера и идеята на постановката. Знам само, че това е едно от представленията, които всеки човек, с интерес към театъра ще посети, независимо дали медиите, приятелите му, или разни самозвани блогъри ще му препоръчат или не :)

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "За мишките и хората"

2012-01-22T15:51:00.002+02:00

„За мишките и хората“ – постановка на Пернишки театър „Боян Дановски (в София се играе на сцената на театър „Сълза и смях“), по романа на Джон Стайнбек, реж. Асен Блатечки, в ролите: Калин Врачански, Асен Блатечки, Силвия Петкова, Васил Банов и др.

Харесвам много творчеството на Стайнбек и се радвам, че имах възможността да гледам негова творба на театралната сцена. Малко недоверчива бях като разбрах, че Асен Блатечки, освен изпълнител на една от главните роли, е и режисьор на постановката. Заглеждам се по театралните афиши отвреме-навреме и съм забелязвала, че той поставя и други неща и заедно със свои колеги-актьори-съмишленици обикалят големи и малки градове из страната. Не съм гледала тези постановки, но видях два плаката по Коледа в един малък град случайно – единият беше „Секс, наркотици и рокендрол“, а другият не му помня точно името, но беше отбелязано, че е по мотиви от пиесата на Захари Карабашлиев „Неделя вечер“. И на двете представления режисьор и изпълняващ една от ролите беше именно Блатечки. Някак съм предубедена към режисьорските умения на актьор, който е предобил самочувствие от статута си на роден секссимвол от телевизионен сериал, но въпреки това любопитството ми надделя и отидох да гледам постановката в „Сълза и смях“. Преди да започне представлението се сетих, че не съм гледала нито Блатечки, нито партньора му в „Стъклен дом“, другият секссимвол Врачански наживо и затова трепетите ми се увеличиха. Беше странно усещане да гледаш двама популярни актьори, които свързваш от играта им в тв сериал и пресъздават класически текст от американски автор. Лично за мен Блатечки беше по-убедителен в ролята си на умственоизостаналия, но добродушен Лени, затова много му помагаше и запазената му мярка – усмивката, която отиваше на образа му, докато Врачански ми стоеше дървено и рецетираше пламенно думите на Джордж – защитника и приятел на Лени, който в последствие става и негов убиец. Интересна роля има единствената жена в трупата – Силвия Петкова. За мен тя беше най-стойностното нещо в постановката – силна, красива и много убедителна.

Сещам се преди години, когато гледах едноименния филм с участието на Джон Малкович и Гари Синийз в главните роли, беше направо разтърсващ. Театърът е по-различно изкуство и лично аз не останах особено впечатлена от тази постановка. Но е радващо, че се поставят подобни класически произведения на театралната сцена, защото по този начин стигат по-близо и директно до по-младите зрители, които едва ли масово четат Стайнбек или който и да е друг автор от това поколение. А няма какво да се залъгваме, че те са в салона за да видят любимите си актьори от любимите си сериали.

сн. Богдан Богданов

Nine Inch Nails - We're In This Together

2012-01-02T15:08:00.000+02:00

Не съм човек на равносметките, не съм правила, нямам и планове да започвам сега. Планове също трудно правя, най-общо казано нося се по течението, за добро или лошо. И нормално - и хубави неща са ми се случвали, и не чак толкова хубави. Но винаги с мен са били мечтите, надеждите. За по-добри неща, за по-истински и по-смислени.

Благодаря на хората, които ми писаха, макар да не ме познават лично и отправиха към мен мили и топли думи и пожелания за празниците. На свой ред връщам жеста със същото - нека новата година бъде добра, здрава, щастлива за вас и близките ви, да имате време за любими неща и хора и нека поводите за усмивки бъдат бързо и лесно начинание.

Изпратих една трудна и сложна за мен година, може би донякъде аз си я направих такава. Не че обичам усложненията, напротив дори, но осъзнавам заслугата си в случая.

Отново залагам на оптимистичната нагласа за новата година в самото й начало, макар да знам, че няма да е лека. Но този път ми се иска да участието ми в подреждането на моя живот да е по-дейно и определящо. Пожелавам си да вземам правилните решения и да подбирам стойностните хора около себе си и знам, че така максимално ще се улесня. За някои това може би изглежда елементарно, но за мен е доста трудно начинание и винаги е било такова. Защото се уморих от несбъднатости.

Музиката на Nine Inch Nails нямат особено отношение към празниците и в частност настъпването на новата година, но заложих на това парче, защото то беше едно от всичките хубави неща, които се въртяха в празничната нощ след 12ч. на първи януари 2012. Бях с любими за мен хора, с които по традиция от няколко години заедно празнуваме, които идват в този бар от различни краища на България, че и отвън, които не ги спира сняг, виелици, мокри и заледени пътища, "we're in this together now", защото знаят, че заедно ще си изкараме весело, ще пеем и танцуваме до зори на любимата си музика, заедно ще запалим бенгалския огън в 12, а след това заедно ще се смеем до сълзи над смешните късмети от новогодишните баници и заедно ще съжаляваме, че други някои любими хора не могат да са сред нас в тези моменти на споделено щастие.

Весела, щастлива и успешна Нова година на всички!

На театър: "Пухеният"

2011-11-24T19:09:00.002+02:00

„Пухеният“ – Театър 199, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Никола Тороманов, музика: Калин Николов, в ролите: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов, Йоанна-Микаела Димитрова.

Втора постоновка на Явор Гърдев, която гледам по роман на Мартин Макдона след „Ръкомахане в Спокан“. Ако трябва хронологично да се отбележат, „Пухеният“ е първата постановка, която се поставя, още преди 7 години на сцената на Варненския театър. Тогава имаше бурни отзиви за нея, но все пак си остана постановка за жителите и гостите на морската ни столица. Една от хубавите и рационални идеи относно популяризирането на качествени постановки, е смяната на локацията – от близо месец „Пухеният“ е вече на софийска сцена и се играе в Театър „199“. И ако досега някой (слагам в това число и себе си) се е оправдавал, че „Варна му е далеч“, вече няма оправдание. Предвид качествата на Явор Гърдев, особено приложени в последните му начинания, както и усета и интерпретацията му спрямо автор като Макдона, нямах съмнения, че ще ми хареса. Усещането не ме подведе. Не искам да сравнявам двете постановки, които се играят в момента – „Ръкомахане“-то и „Пухеният“, защото и двете, колкото и да са близки по „звучене“, толкова са и различни. Поставени под общ знаменател, губят общо. Те са силни в своята индивидуалност и стил. Не мога да сравнявам този „Пухеният“ с другият, на Стайко Мурджев, в Модерен театър, тъй като така и не успях да го гледам (Зад мен беше един от участниците в това представление – Явор Бахаров, заедно с Луиза, разбира се. Много често се засичам с тях по театрите, но това е друга скоба). Постановката е с доста дълго времетраене, има и антракт, който е по-скоро за пренастройка към следващото действие, не толкова за да си починат актьорите и зрителите, но си е точно на място. Обикновено при много добра постановка, от която съм очарована и мога само да препоръчвам, за да не изпадам в ненужни обяснения и тъпи клишета, гледам да вмъкна нещо, което ме е подразнило, или нещо, което ми е липсвало в нея. За тази няма да мога да напиша нищо. Тези 7 години на сцена, са се отразили невероятно върху спойката между актьорите, личи си, че им е приятно да работят заедно на сцена и се разбират само с поглед, няма и следа от умора и отегчение от толкова много представяния. Музиката е точно подбрана, сценографията чудесна. В началото беше обявено, че ще се играе в „Сълза и смях“, но според мен малката сцена на „199“ си е точно за тази постановка – уютна, компактна, с възможност да не се изпуска нищо от самата сцена. Харесвам утопични истории, които като ги гледам на сцена, си мисля, че могат да бъдат съвсем реални, с малко повече фантазия. Някъде четох, че това е история, написана като трилър в духа на Кафка, Дейвид Линч и Братя Грим едновременно. Чудех се какво общо имат братята в случая, но точно те са си на мястото, защото това е една приказка със страшни истории в нея, с чудати и странни герои, които до последно не можеш да разбереш кой е „добрият“ и кой „лошият“, къде кавичките са на място и в кой случай са излишни. Защото не всяка приказка, която започва с „Имало едно време“, завършва непременно с „... и те заживели дълго и щастливо“. И макар да има моменти, в които черният хумор ти свива стомаха от смях, вътрешно знаеш, че едновременно с това е и от ужас. Иска ти се да разбереш къде е границата на разумното, правилното, справедливото и в кой момент тя се прескача, а същите тези думички започват да чертаят крива в мозъка ти с НЕ- отпред. Къде остава реалността, откъде започва фикцията? Възможен ли е паралелен свят, в измислена държава, с герои, които са излезли все едно от филма „Кучета в резерв“ и с имена като Катурян, Ариел, Михал, тежки криминални престъпления да се „вдъхновяват“ от приказки написани за деца, които да им се четат преди сън? Дали самите приказки могат да провокират насилие, или самото насилие е вътре в нас, а приказките са само проекция за неговото извършване? Откъде започва мисълта за насилието над (собственото ти)дете? Кой е държавата и има ли закони, които да те защитят от насилието? А от самата държава? Много въпроси могат да се задават след спектакъла, но те остават вътре в теб и кънтят силно след пистолетния изстрел на финала, за да помниш, че съзнанието трябва да се държи будно. Особено днес.

снимка: Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна

На няколко театъра, част 6

2011-11-17T16:08:00.005+02:00

„Карнавал.cоm“ – Младежки театър, реж. Василена Радева, по романа на Жорди Галсеран, сценография и костюми: Никола Налбантов, музика: Мартин Каров, в ролите: Койна Русева, Ангелина Славова, Деян Ангелов, Вихър Стойчев и Елена Бърдарска.

С любопитство отидох на тази постановка, защото е от каталунския автор Жорди Галсеран, който е популярен у нас с предишни свои пиеси – „Шведска защита“ и „Канкун“ (и двата се играят в Малък Градски Театър „Зад Канала“). Хареса ми, че драматургията е силна, актуална, динамична и с нищо не си прилича с останалите му произведения. Уважавам автори, които налагат свой стил в различни теми, без да се повтарят и да показват и доказват свои тези до втръсване. Интересно ми беше да видя и следващата стъпка на младата режисьорка Василена Радева след силния й дебют в „Нордост“ (с „Аскеер“ за изгряваща звезда и номинация за „Икар“). Отново се е доверила на Койна Русева и Ангелина Славова, които достойно й се отблагодаряват с добра игра. Докато тази на Славова е второстепенна и по-скоро невзрачна, в ролята на безчувствен програмист, то може да се каже, че Койна Русева е във вихъра си – играе го полицейски инспектор, отдаден на работата си, дейно и с хъс раздаващ справедливост, както по задачите си, така и към подчинените си колеги – мъже. И много й отива. Още в самото начало се завързва интрига по един по-особен случай, в който главно действащо лице е изчезнало бебе и оттам се започва едно бясно разследване, бурни страсти и емоции по испански и често галене на кактус с голи ръце за успокояване на нервите („жертвата“ на Койна Русева за тази роля, може би). Развръзката по случая е колкото и странна, толкова и логична, но краят вече ми се стори малко пресилен. Добра игра на актьорите, подходящ музикален фон и оригинални визуални моменти, които си бяха съвсем на място в пиесата.

снимка: от сайта на Младежки театър

„Заболяване на младостта“ – Голяма сцена на НАТФИЗ, копродукция с ДТ „Стефан Киров“ – Сливен, автор: Фердинанд Брукнер, реж. Пламен Марков, музика: Теодосий Спасов, в ролите: Луиза Григорова, Радина Кърджилова, Ивайло Драгиев, София Бобчева и др.

По мое мнение има много силни постановки в салоните на НАТФИЗ този сезон и „Заболяването младост“ е една от тях. Пиесата е писана през 1929 г. от германец, роден в София и разказва за живота на момчета и момичета, учещи или завършващи обучението си по медицина, живеещи заедно, експериментиращи с живота, младостта, любовта, секса и чувствата помежду си. Не случайно Пламен Марков е избрал съвсем млади актьори за тези роли, необременени от много творчески изяви, но с близки до героите си възраст и теми, които ги вълнуват. Вярно е, че привличат публика в салона с рекламата, че участват „звезди от бг филми и сериали“, но действително точно те бяха най-убедителни. Триото Радина Кърджилова-Луиза Григорова-Ивайло Драгиев, освен в тази постановка, ги бях гледала и в „Белградска трилогия“ (играе се в Модерен театър) и докато там Радина беше най-убедителна от всички, то в „Заболяване на младостта“ Луиза Григорова е просто прекрасна! Само заради нея мога да препоръчам да се гледа тази постановка – толкова много естествена красота, чар, сексапил и нежност на едно място от това момиче се излъчва, че на моменти може да ти спре дъхът. В ролята на Дезире играе отрекла се от титлата си разглезена графиня, но осанката, походката, погледа и цялото й поведение, не могат да заличат това аристократично присъствие, което Луиза пресъздава по невероятен начин. А като се добавят и ретро костюмите и прически, издържани в стилистиката на 20-те години на миналия век, картинката съвсем се допълва с тази неподправена елегантност и грация в женските образи. Много ми допадна изпълнението на София Бобчева в ролята на комплексирано момиче, прикрито под маската на горда и недостъпна манипулаторка. Като минус бих споменала, че нямаше почти никакви декори, актьорите трябваше да преминават през 3 врати, 2 легла и дървена стена, която беше супер паянтова и всеки момент очаквах да падне върху тях. Интересни бяха общите сцени между Радина Кърджилова и Луиза Григорова, имат синхрон помежду си, който много им помага да придадат по-достоверно интимността по между им. Докато героинята на Радина е плаха, раздърпана и объркана, то Луиза е активната и самоуверената. Ако някой очаква някакви по-пикантни сцени между двете (както имаше и такава реклама), ще остане разочарован, защото всичко е много естетически и нежно издържано. И докато краят в пиесата е фатален и зловещ за почти всички от героите, то съм сигурна, че бъдещето на актьорите в тази пиеса е на сцена, в силни постановки, в които да показват и развиват таланта си.

снимка: от сайта на НАТФИЗ

„В Тоскана“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Серджо Белбел, реж. Ида Даниел, сценография: Рин Ямамура, костюми: Даниела Иванова, музика: Ambient Anarchist, в ролите: Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Имах желанието още през май месец т.г. да посетя този спектакъл, но не знайно защо, макар да беше обявен премиерно за тогава, внезапно падна от програмата на Народния театър и до началото на този сезон, не се знаеше съдбата му. В пролетния афиш сред актьорите, които бяха обявени, че ще участват бяха Иван Бърнев и Яна Титова, които бяха достатъчно притегателни като имена, за да привлекат интереса ми, а като добавим, че това ще бъде вторият спектакъл, който ще гледам на Ида Даниел, съвсем изостри любопитството ми. Изненадата ми беше, че това заглавие се появи от нищото в програмата на новия сезон, с променен актьорски състав. Фен съм на работата на Ида Даниел от спектакъла й „Мъртвата Дагмар, или Малката кибритопродавачка“, поставен в „Сфумато“ и много любопитно ми беше как ще се представи вече на сцената на Народния тетаър, макар и Камерната, отново в сътрудничество с авангардните „Аmbient Anarchist“. Сюжетът, описан в програмата звучи интригуващо, но изпълнен на сцената, беше объркващ. Почти до финала на пиесата, зрителят оставаше в невидение какво точно се случва, кой кой е на сцената, какъв е всъщност, къде е, защо е там и не на последно място, както се пееше в една песен „Аз ли съм или не съм?“ Харесвам по принцип различните и разчупени постановки, когато има креативност, логика, хитър замисъл, но в тази шизофренията беше в чистия си вид. В началото си мислех, че аз не ги схващам нещата и колкото актьорите се пънеха в ролите си да доказват, че има смисъл да се остане до край, толкова аз трудно го намирах този смисъл, а доста от зрителите така и не останаха да го разберат, изобщо ако го имаше и се изнизаха от салона. Много силна сценография, изчистена и практична, по японски (Рин Ямамура), стилни костюми (Даниела Иванова), избрани изцяло и само в синята гама от хавлията до костюма, чорапогащника, чантата и обувките. Ако бяха и със сини перуки, сигурно щях да викна на финала „Само Левски!“. Авторската музика на „Аmbient Anarchist“ чудесно се вписваше в сцените, ненатрапчиво и семпло, но съвсем на място. И дотук от мен с положителните качества. Отрицателните елементи няма да ги споменавам, защото то друго май нямаше – объркана актьорска игра, хаотична режисура, никаква последователност на действието, нито обяснение за случващото се на сцената, дори и бегло. За всички психични разстройства, шизофренични разклонения и дори на места нормални състояния на главния герой, зрителят трябваше сам и в големи мъки да се сеща какво всъщност става, а режисьорът не само не помага, а и пречи умишлено да се разбере. Е, за тези, които все пак останахме до края, имаше и моменти на хумор и забава, но те бяха продиктувани по-скоро от абсурдните състояния, в които изпадаха героите. Сигурна съм, че и самите актьори на моменти не бяха съвсем убедени кога и в кой образ се намират точно. Може би това до някъде обяснява липсата на Иван Бърнев и Яна Титова сред актьорските имена. Ако не са разбрали достатъчно добре режисьорския замисъл, са предпочели да не рискуват с участието си в тази постановка.

Ида Даниел е млада и креативна режисьорка и писателка. Със сигурност има въображение и талант, но само във времето ще се покаже дали ще го развие в правилната посока. Защото толерирането към младостта и липсата на опит е до време, а оттам насетне започват претенциите за качество и изискването за отдаденост към театъра, които само с наследена фамилия трудно се покриват. И докато „Малката Дагмар“ беше едно прекрасно и различно представление, което „стоеше“ добре в мазето на „Сфумато“, то за пиеса, която се поставя на сцената на Народния театър, трябва освен всичко останало, и малко повече респект и уважение.

снимка: от сайта на Народен театър

На театър: "Ръкомахане в Спокан"

2011-11-01T13:14:00.003+02:00

„Ръкомахане в Спокан“ – НТ „Иван Вазов“, Камерна сцена, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов.

Най-после на родната ни театрална сцена имаме черна комедия, в истинския й и неподправен вид! Мен лично това винаги ми е липсвало и съм ходела на препоръчани представления с надеждата да открия такива, на които в повечето случаи все нещо не им е достигало, по мое скромно мнение. „Ръкомахане в Спокан“ е чиста проба черна комедия, написана от английски автор, поставена и изиграна от български артисти. Няма да са пресилени и неоправдани сравненията с Тарантино и Дейвид Линч, но това не е в минус, а действа като катализатор на интереса и провокацията към пиесата. Възхищавам се на таланта и тихата, ненатрапчива интелигентност на Явор Гърдев, от интервютата, които чета с него, имам чувството, че е много интересна личност. Всички тези качества и талант, той се стреми да предаде и в своите театрални и кино творби. Спорен е въпросът дали всичко му се получава, или остава не достатъчно разбран, особено от масовата публика. Относно театралните постановки, които съм гледала под неговата режисура, моето мнение е противоречиво на фона на малкото неща, които съм гледала (голяма част от творчеството му е поставяно на Варненска сцена) – има неща, които много харесвам („Козата или коя е Силвия“ и „Старицата от Калкута“) и други, от които съм малко или много разочарована („Крал Лир“ и „Пиеса за бебето“). Но при всички случаи неговите творби не остават безразличие след себе си. Гърдев е едно явление в съвременния български театър и дано намери вътрешен стимул и желание да поставя повече неща на родна сцена, а не главно в Русия, каквато е практиката му в последните няколко години.

„Ръкомахане в Спокан“ спокойно мога да причисля към нещата, поставяни от Явор Гърдев в графата „много ми харесва“. Спектакъл, който е различен, новаторски и направо да си го наречем ъндърграунд. Тепърва ми предстои да гледам „Пухеният“ в Театър 199 и от това, което съм чувала и чела за него е, че са много близки като стил, не само защото са от един автор. А самият автор е 41 годишният Мартин Макдона, който още на 16-годишна възраст зарязва училището и се самоотглежда с брат си. Голяма част от живота му преминава в четене на книги, висене пред телевизора и издръжка от социалните служби. Почти на шега започва да пише радиопиеси и сценарии, които в началото нямат популярност, но това само го амбицира повече, за да е сред един от най-успешните и реализирани британски драматурзи в днешно време, 4 негови постановките се играят едновременно в лондонски театри, което не е постигано от Шекспир насам.

На камерната сцена на Народния театър (много разумно попадение да се играе именно там), актьорите са отделени посредством стъклен прозорец, а зрителите воайорстват директно какво се случва там. А прозорецът отразява хотелска стая, обитавана от дългокос несретник на средна възраст (прекрасен в ролята си Иван Бърнев), силно зависим от властната си майка, който е загубил при жесток инцидент ръката си и осмисля живота си като я търси по света вече 21 години. В стаята му гостуват негър, дилър на трева, чувствителен и лесно раним от думи (чудесна роля на Павлин Петрунов), който е в тандем с красивата си, но тъпа приятелка (много убедителната Теодора Духовникова), чиито изцепки на няколко пъти застрашават живота им, но и благодарение на нейната находчивост стигат до спасението си. Леонид Йовчев е в ролята на пиколото на хотела, който е ексцентричен, луд , извратен, жесток и забавен едновременно, влюбен в маймуна от градския зоопарк, единственият, на който е отредено да разкаже за живота, фобиите и мечтите си отделно, точно пред стъклената стена и в непосредствена близост до зрителите, само по боксерки и развята дълга коса, под формата на пластика, танц и моно-спектакъл в кратък вариант. И го прави невероятно!

Слабо е да се каже, че постановката ми е харесала. Тя е много въздействаща и като зрител, човек преминава през няколко различни състояния, а понякога и няколко едновременно – смях, страх, объркване, съжаление, отвращение и пак смях. Освен страхотната режисура и актьорска игра, много силен е и диалогът в пиесата. Има забрана за гледане на лица под 16 години, тъй като се употребяват цинични и вулгарни думи, но това е използвано единствено за подсилване на ефекта, а не самоцелно, за да се търси скандал. Езикът е уличен, естествен, гъвкав и достъпен, което прави пиесата леснодостъпна до зрителите. Сценографията е съвсем семпла – любимият черен и изчистен фон на Даниела Олег Ляхова, а музиката ефектна и премерена според момента на действие. Не случайно краят на постановката е озвучен от песента „Хей, ръчички“, изпълнена в пънк-вариант.

Краят на постановката не е трагичен, но не е и щастлив. Остава в мистерия какво ще се случи и всеки сам може да си го тълкува и съчинява. А вариантите са много и различни, повод за това са характерите и образите на героите, които са пресъздадени на сцената. Колкото хора, толкова и лудости. Докато за едни, отварянето на куфар и разпиляването от него на десетки отрязани ръце по сцената е забавно и откачено, за други се вижда гнусно и шокиращо. Провокацията е налице, остава само да й се поддадеш. Гаранцията е една – че няма да останеш безразличен към представлението.

снимка: тук

На театър: "Завръщане във Витенберг"

2011-10-25T16:40:00.003+03:00

„Завръщане във Витенберг“ - ТР „Сфумато“, автори: Иван Добчев и Георги Тенев, реж. Иван Добчев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Пенко Господинов, Йордан Биков, Малин Кръстев, Явор Бахаров, Христо Петков, Елена Димитрова, Антонио Димитриевски.

Едно от най-чаканите заглавия в театралния афиш за този сезон. За спектакъла се заговори още от пролетта на тази година, когато Иван Добчев в няколко интервюта, които по принцип рядко дава, беше споменал, че готви проект, който ще бъде нещо ново и вълнуващо, а в него ще участват двамата Владимировци – Пенев и Карамазов. Не знам поради какви причини, но в крайна сметка точно тези актьори липсват в актьорския състав, но от това самата постановка не губи и действително се е получила интересна.

Изисква се голям кураж и самочувствие да напишеш, а след това и да поставиш на сцена пиеса, която се явява нещо като продължение на една от най-великите световни класики за всички времена – „Хамлет“ на Шекспир. Нормално е човек да е скептичен към такова едно начинание и да е готов на всякакви варианти и очаквания. Преди време случайно гледах откъс от постановката по някоя телевизия и от видяните кадри имах усещането, че ще ми хареса - мрачна сцена (запазена мярка за Сфумато), тихото и почти липсващо на моменти осветление, изчистената сценография, черните костюми и подборът на актьорите, които разпознах, веднага привлякоха вниманието ми и бях решила, че ще го гледам на всяка цена. „Завръщане във Витенберг“ е част от програмата „Шекспир“ на Сфумато, която започна от миналия сезон и продължава и в този. Предишното по тематиката, поставено там, беше прекрасната „Зимна приказка“ (реж. Маргарита Младенова), което се оказа едно от топ заглавията в афиша на театралната работилница и имаше няколко номинации и награди „Аскеер“ и „Икар“. Искрено се надявам и „Завръщане във Витенберг“ да получи същото внимание и интерес от страна на публиката, защото наистина е впечатляващо.

Действието на пиесата се развива в Дания, където освен „гнило“, е и мокро, студено, мъгливо, несигурно и потискащо. Хамлет, Офелия, Клавдий, Полоний, Лаерт, Гертруда, Розенкранц и Гилдестерн са мъртви, норвежец е на датския трон, а тези, които са останали живи, са недоволни от съдбата си. Има един объркан, наранен и пасивен Хор (верният другар на Хамлет – Хорацио, в ролята Пенко Господинов), който има намерение да емигрира във Витенберг, защото не вижда смисъл в жалкото си съществуване в западащата Дания и без любовта на живота си, която се оказва мъртвата Офелия. Четирима близки негови приятели – Бернд, Гробарят, Рейн и Марцел (съответно: Явор Бахаров, Йордан Биков, Христо Петков и Антонио Димитриевски), които го убеждават, че стоят зад него и чакат заедно с другите непримирими с положението датчани да възстанат и да свалят сегашния норвежки владетел. Самата Офелия (Елена Димитрова) излиза от гроба и разбулва духовете като си признава, че е била влюбена в Хор, а не в Хамлет и един блестящ Малин Кръстев, в ролята на английския посланик, който просто ме хипнотизира от сцената, с цялото му пародийно гримирано лице, бяла перука и пиявици по кльощавите крака – направо изумителен!

Лично за мен ще бъде интересно ако има някаква възможност самата пиеса да се появи в книжен вариант и да се прочете на спокойствие, с повече време за обмисляне, защото в самата пиеса авторите са се постарали да я представят в мерената шекспирова реч, което е похвално заради труда им, но и трудно за осмисляне от страна на зрителя, който се опитва да свърже нещата за себе си. Тематична и много на място е идеята да се постави цялата постановка върху покритата с вода сцена, асоциацията за гнилост и разпадналост в Дания. От това сценографско решение едва ли са били очаровани самите актьори, тъй като само високите им кожени ботуши, тип сабо, ги спасяват от измокряне и подгизване. Същото обаче не може да се каже за Елена Димитрова, която не стига, че героинята й Офелия излиза от гроба, ами трябва и да гази в студената вода през цялото време боса. Предполагам всичко дотук звучи смахнато и ексцентрично, но всеки сам трябва да си направи изводите дали един такъв съвременен прочит и дописване на класика, би му харесала или не, но със сигурност трябва да се гледа, а след това да се дават каквито и да било мнения. Аз лично го препоръчвам, най-малкото защото е различно и провокативно на фона на голяма част от постановките, които се играят в момента. На представлението, на което присъствах аз, залата беше препълнена, а след заемането на местата в салона, разпоредителите пуснаха и голям брой млади зрители, които бяха правостоящи – явен знак за интереса към спектакъла, който се надявам да продължи през целия сезон.

снимка: ТР "Сфумато"

На няколко театъра, част 5

2011-10-18T13:16:00.004+03:00

„Балът на крадците“ – НТ „Иван Вазов“, Голяма зала, автор: Жан Ануй, реж. Тиери Аркур, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван Юруков, Мария Каварджикова, Иван Юруков, Захари Бахаров, Стоян Алексиев и др.

С голяма доза скептицизъм отидох на това представление, предвид факта, че е втората поредна пиеса на френския режисьор Тиери Аркур за българска сцена, а предишната му театрална авантюра в България изобщо не ми хареса. Става дума за „Идеалният мъж“, в който спектакъл участва почти същия актьорски състав, както и в „Балът на крадците“. Не знам кой е поканил и по каква линия този французин, набедил го е, че има талант да поставя пиеси на българска почва, при това на главната сцена на символа на българския театър, какъвто е Народния. Разбирам, ако „Идеалният мъж“ беше добро представление и поне да се доближава като идея и замисъл в театралния си вид до литературната класиката на Оскар Уайлд, та да се осмелиш за втори път да поставяш нещо, а то не само не замазва гафа от първия път, а още повече омазва нещата. Вече се чудя за кое представление да пиша, тъй като и двете са ми еднакво досадни, скучни и откровено слаби. Единственото забавно нещо в „Балът на крадците“ е възможността да се видят Вергов, Карамазов и Юруков в женски дрехи и комичните ситуации, свързани с това, но тези сцени са само в началото и за кратко. И следва едно дълго и протяжно действие, което ми се стори, че няма край, пресилено скучни актьорски напъни да задържат апатичния ми зрителски интерес, който след съзерцанието на изящния прасец и тънък глезен на Карамазовия крак, обут в 12 см ток на ярко жълти лачени обувки и къси чорапки в същия десен, нямаше с какво друго да ме грабне до края на представлението. И ако този французин се пробва отново за трети път на българска сцена, сигурно собственоръчно, с черен маркер, ще го задраскам от афиша!

снимка: тук

"Кръщене“ – Театър на Българската Армия, текст и постановка: Камен Донев, сценография и костюми: Нина Пашова, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Йоана Буковска, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Пламена Гетова, Милен Миланов, Мимоза Базова, Веселин Анчев, Никола Гълъбов, Георги Къркеланов и др.

Камен Донев ми е голяма слабост още откакто го гледах за пръв път в „Улицата“ на Теди Москов. С годините сам си проправи път на театралната сцена и спечели сърцата и симпатиите на зрителите с таланта и оригиналните си хрумвания. С голям ентусиазъм отидох на най-новото му творение „Кръщене“, като очаквах нещо наистина различно, забавно и интересно, още повече, че в постановката участва почти пълния състав на Театъра на Армията. Емоциите ми след спектатъла са противоречиви – хареса ми, ама не съвсем. Не мога да отрека, че не се забавлявах, но от друга страна не мога да не отбележа, че това вече сме го виждали и на това вече сме се смели. Приятно ми беше да видя едни до други класически и утвърдени с времето актьори от старото поколение на една сцена с по-младите в състава на трупата - бяха съвсем равностойни и добре си се чувстваха рамо до рамо, без напрежение, а напротив – с подкрепа, взаимно уважение и симпатия. Самото представление няма конкретен и задълбочен сюжет, всичко се върти около кръщенето на едно бебе и събирането на родата по този повод. Ако мога с няколко думи да опиша самата постановка, това са скечове в стил Камен Донев + народни хорцА, вмъкнати с цел да разграничат действията едно от друго. Имаше на моменти и философски разсъждения върху живота, смъртта и всичко останало помежду им, но това колкото за да има и от него. Лично аз не бих завела приятел/ка точно на това представление, а по-скоро майка си или баба си, защото според мен таргет-аудиторията е по-скоро за поколението 50+. Според мен за тях би било много забавно и умилително, а с включените вътре ръченици и хорцА, съвсем ще им се напълнят душиците - нещо изпитано вече като схема и гаранция за бурни овации от страна на публиката, доказани и от моноспектакъла на автора. Щеше ми се да видя повече от Камен Донев, защото знам, че го може и го е доказвал многократно. Просто с тази постановка не се е постарал достатъчно, според мен, пуснал се е по инерцията, заложил е на нещо утвърдено и традиционно, с което е знаел, че ще се хареса на масовата публика. Но като че ли на мен ми се искаше да видя нещо ново и оригинално, искрица от онзи непукизъм, ирония и лудост ала Камен Донев отпреди близо 10-ина години...

снимка: тук

„Вълните“ – Камерна зала на Народен театър „Иван Вазов“, постановка: Арлет Ричи, по едноименния роман на Вирджиния Улф, в ролите: Юлиан Вергов, Снежина Петрова, Мария Каварджикова, Ивайло Герасков, Рени Врангова.

Усещам се, че не изпитвам особени симпатии към френцузите, които поставят пиеси на българска сцена (не че нещо лично...), но за съжаление и за тази не мога да кажа хубави неща. Арлет Ричи се е постарала да предаде меланхолията и елегантността от книгата, но до публиката „вълните“ са донесли по-скоро вялост, скука и пак СКУКА и си е останала със самото старание. Трябва да си заклет фен на Вирджиния Улф и трябва да имаш огромно самочувствие и опит да поставяш такъв задълбочен, труден и самовглъбен автор, каквато е тя, на театралната сцена. Според мен Арлет Ричи ще си остане по-известна с това, че е внучка на легендата в модния бизнес Нина Ричи, отколкото като драматург и режисьор. Ужасно хрумване е да се сложат грозни перуки на Снежина Петрова и Мария Каварджикова с цел да ги състарят, а всъщност са ги направили страшни и меко казано непривлекателни. Напук на меланхолията, или по-директно казано скуката на сцената, беше приятната музика и семплата, но много стилна сценография на Чавдар Гюзелев. Много добър актьорски състав, в който всеки пасваше на ролята си, може би точно те бяха най-ценното в самата постановка и заради заедността им на една сцена, бяха аплодисментите в края.

снимка: тук

*Малко негативни думи се получиха за тези три представления по-горе от моя страна, но това не означава, че не съм гледала и хубави. Ще пиша за тях скоро, защото наистина ги има и искам да ги препоръчам горещо – „Ръкомахане в Спокан“ и „Завръщане във Витенберг“.

На театър: "Държавните липи"

2011-10-17T12:16:00.002+03:00

„Държавните липи“ – ДКТ „Иван Димов“, гр. Хасково, пиеса на Ст.Л.Костов, реж. Мариус Куркински, в ролите: Стелиян Николов, Иванка Шекерова, Стефан Цирков, Ивайло Димитров, Ева Васева, Лазарина Коткова, Петър Влайков, Никола Ефтимов.

Това е първата постановка, която гледам на сцената на Пловдивския театър. Успях да съчетая нещата си и да съм в Пловдив в средата на септември, когато се провеждаха едновременно „Нощ на музеите и галериите“ и театралният фестивал „Сцена на кръстопът“ – традиционни културни форуми, които заслужават вниманието не само на пловдивската публика.

„Държавните липи“ е разказ от Ст.Л.Костов, писан е в началото на миналия век и за пръв път се поставя на сцена. За радост, или не, по-скоро ирония, текстът е актуален и към днешна дата. Ст.Л.Костов е български драматург, чиито творби се играят с голям успех към днешна дата на софийска сцена с други две класически произведения – „Големанов“ и „Вражелец“ (и двете представени от формация "Мелпомена"). „Държавните липи“ е втората постановка, с която Мариус Куркунски се представя като режисьор в хасковския театър. Предишната е „Златната мина“, която също е по разказ на Ст.Л.Костов и е играна повече от 30 пъти, което е добро постижение за постановка в провинциален театър. Както в „Балкански синдром“, който се играе в Малък градски театър „Зад канала“, така и за реализацията на „Държавните липи“, той ангажира най-младите актьори от трупите на театрите, с много любов и усърдие е пресъздал историята в разказа, които е успял да предаде и на своите актьори. Декорът е семпъл, съобразен с времето, през което се развива действието – жив плет, менци, черги, на цялата сцена отзад е вижда репродукция на една от най-известните картини на Майстора - „Сватба“, героите са облечени в народни носии.

Не съм чела разказа, но самата постановка по много умел начин пресъздава събитията от онова време (1937 г.), бита на хората, езика им и страховете. Не случайно споменах и страховете, тъй като на два пъти по време на пиесата прозвучава химнът „Шуми Марица“, а вляво на сцената е окачен черно-бял портрет на Борис ІІІ, като един своеобразен съвременен Биг Брадър. Всеки един елемент има своето значение и обяснение, всичко е на мястото си и чака своя ред, за да влезе в действие. А краят е колкото неочакван, толкова и логичен. В основата е конфликтът между обикновения човек и Държавата, или може би обратното. Това, което Държавата прави, за кого всъщност го прави – за Човека, или за себе си? И кой/и всъщност е Държавата? Темата за властта и властимащите винаги е бил актуален и недостатъчно изследван в българската литература поради много причини – исторически, социални, политически. Малко са и писателите творили в тази „опасна“ тематика поради ред причини. Съответно и драматургичните текстове, засягащи тази тема, са кът. Едва в последните няколко сезона в театрите се разчупва ледът около подобни постановки – сезонът на Стратиев, „Да отвориш рана“ в ТБА (който след няколко представления падна от афиша), най-актуалното в момента „Да се провреш под дъгата“ (НТ „Иван Вазов“) по романа на Георги Марков.

На мен лично ми се иска ако имаше възможност същата тази постановка да се излъчи по национална телевизия, именно сега, по време на избори, възможно по-голям брой хора да я гледат, за да се видят всички проблеми отпреди век, колко актуални са те и към днешна дата – кражби, лъжи, предателства, страх от силните на деня и същевременно осъзнаването, че не не винаги човек може да разчита на справедливост от тяхна страна.

Похвална е смелостта на Мариус да се захване с нещо ново, не поставяно, не достатъчно известно, но това е характерно за творец като него – открил е текст, който да го провокира, чрез който да вложи енергията си в реализацията на един продукт, който е с неясно бъдеще и с неясна сценична продължителност. Защото колкото и добро да е едно представление, колкото и добри да са актьорите в него, ако не е поставено на сцената на голям театър, малко или много е обречено още в зародиш, което е много жалко. И това, за съжаление, не се отнася само конкретната постановка, такава е съдбата и на много други. Защото трудът на режисьори, актьори, сценографи и всички онези хора зад кулисите, остава недостатъчно оценен, защото тяхната цел е да покажат сътвореното от тях с труд и всеотдайност на възможно по-голяма публика, а в малкото останали театри извън София, такава почти липсва, защото интересите са други, времената са други. Темата е дълга и ще търпи развитие във времето и занапред, винаги ще има въпроси, мнения и предложения, а решенията и реформите (доколкото ги има), не винаги са най-правилните и на време осъществените. Но най-важното, както и самият Мариус казва: „Не бива да загърбваме театъра – това е институция с традиции и в нея нерядко се случват интересни неща. Театърът е място за духа, за лекуване на човешки рани, а не само за забавление. Затова има телевизии, има достатъчно друго пространство. Малко останаха тези места, които не са така комерсиализирани“.

снимка: Булфото

Аз и брокерите

2011-07-15T21:15:00.003+03:00

Със съжаление отбелязвам факта, че в последно време не чета – нито книги, нито вестници, нито списания, нито новините в интернет, дори рядко преглеждам любимите ми блогове тук. Времето ми е заето в следене и четене на обявите за наеми и контактувам с разни хора, които са на светлинни години от моите представи, мисли, вкусове и мнения. Това са брокерите на недвижими имоти. Сигурно всеки, по една или друга причина, се е срещал с тази прослойка от населението, за мен те са нещо различно от всички останали хора, които познавам. По принцип съм мислела за себе си, че нямам особени трудности при общуване, но след дълги и мъчителни разговори с не малък брой брокери, взех сериозно да се замислям върху тази си (не?)способност. Трудно ми се получава контактът и връзката с тях. Аз се опитвам максимално изчистено и конкретно да обясня какво всъщност търся, с кое мога да направя компромис и какво категорично не желая. Отсрещната страна уж си записват, уж ме разбират, уж знаят какво точно аз искам и в крайна сметка се изумявам от това, което ми се предлага. Все едно съм им говорила преди това на монголски език, а техният помощен транслейтър е бил на танзанийски. Все едно аз да искам куче, а те да ми предложат хипопотам. Примери колкото искаш. Няма да се впускам в подробности, мога да пиша за доста бисери по темата. Гадното е, че времето ме ограничава и притиска, а аз нямам нищо сигурно все още. Уж се водя на работа, а по цял ден браузерът ми е зареден на обявите за квартири, телефонът ми се напълни със запаметени номера на broker, broker1, broker2 и т.н., които дори агенциите, за които работят не мога да запомня, камо ли имената им. Съзнавам това, че и аз за тях съм поредният клиент, от който евентуално ще спечелят комисионна, но винаги ги моля, ако нямат какво да ми предложат от това, което съм дала като изисквания, да не ме водят по огледи, за които само ще си загубим взаимно времето. Чувствам се уморена и доста обезкуражена. За съжаление няма голям шанс да се стигне до реалните собственици, без посредничеството на брокери, т.е. борбата е дълга и мъчителна, но явно трябва да мина и през това. Дано накрая се поздравим взаимно не с победа, а с удовлетворяващо и за двете страни равенство и всеки да получи това, което иска и да бъде доволен от постигнатото. Поне аз си го пожелавам, плюс късмет – той също е много важен, убедих се.

За по-малко от месец разбрах и още някои неща:

*Че не винаги човекът, с който живееш, ти мисли доброто, както ти на него през цялото време дотогава. Че не всички хора са наивни и добронамерени като мен. И че тези „качества” пречат в днешно време и е по-добре да се „оперират” във възможно най-ранен стадий. Уви, за някои хора като мен това е доста късно вече и май цял живот ще си нося последствията и обеците на ушите, за които вече трудно се намират места за нови дупки.

*Че някои хора, особено след определена възраст, е хубаво да се оттеглят в заслужена и блажена почивка, колкото и да им е хубаво да се чувстват кумири на сцената за своите фенове. Визирам Дейвид Ковърдейл. От близо 20 лета имах желанието да го гледам и да чуя на живо този велик Глас, който ме е настръхвал стотици пъти през годините и на едва петият път, в който беше в БГ, успях да го видя, но не и да го чуя. Защото Гласът вече го няма, а на негово място е подобие на гласището от преди години, под формата на едно сбръчкано старче с бялата си ризка от 82-ра, коженото панталонче и синджирчетата, които се поклащат от врата и колана му. Тъжно е, когато виждаш истината, дори след всичко хвалебствено написано иначе по темата.

*Че „Подслон” всъщност никак не е лошо филмче, а музиката на Васо Гюров и Morphine към него, го правят още по мой тип. Никак не се вписва като част от летния асортимент, предлаган по кината, но слава богу, че изобщо го пуснаха на голям екран.

*Че след доста вглеждания и оглеждания пред огледалото установих, че всъщност доста ми отива плътен бретон над веждите, особено направен от 19 годишен гей, след почти цял час работа по главата ми, което обикновено отнема двойно по-малко време :)

Elevation - искрено и лично

2011-06-29T14:45:00.006+03:00

Сигурно само аз и баба ми не сме писали все още по тази тема. До последно се чудех дали да го направя, или да го подмина, но тъй като бях на събитието, имам мнение за случилото се, искам да го споделя, макар да знам, че много хора няма да се съгласят с него.
Много злоба, омраза и негативизъм се изписаха последните дни, хвърли се цялата кал върху организаторите, макар че точно калта беше в Glastonbury, а не в Разлог. В Разлог беше вятър и то много силен, всъщност той бе истинската причина да се отмени втория ден на фестивала. В крайна сметка каква вина имат организаторите, че времето се оказа неподходящо, а Jay Kay нелепо си е контузил глезена? Чиста случайност и кофти стечение на обстоятелствата, за съжаление. Колкото и да се роптае, това са фактите и нямаше никаква възможност те да се променят по никакъв начин. Вярно е, че организацията беше далеч от перфектната – неуредици по настаняването и паркингите, бавния пропусквателен режим на входа, липсата на нормални хигиенни условия в палатковия лагер, закупуването на eleva-та и пазаруването с тях и т.н. Но аз съм била на фестивали и концерти, на които организацията е била много по-зле и въпреки всичко емоцията след това остава положителна, след самия концерт/и. В крайна сметка феновете на музиката отиваме точно заради концертите и да се насладим на удоволствието от това изкуство, а не да следим за всяка една грешчица и недоуточняване от страна на организаторите и да си ги отмятаме наум, след което жлъчно да ги описваме в коментари, вместо да се наслаждаваме на случващото се около нас. Самите организатори, колкото и да ни се иска, нямат извънземната възможност да угодят на всеки един от присъстващите и да му създадат перфектните условия, за да му направят кефа на 100%. Хора сме в крайна сметка, човешко е да се допускат грешки и не е въпросът в това дали сме българи и по тази презумция нещата не са се получили, а защото не сме богове, а човеци и все още не се е намерил начин за справяне с атмосферните условия. Отстрани е лесно да се критикува и да се дават акъли, особено когато нещата са се прецакали и всичко вече става за сеир. Не може ли да бъдем малко по-толерантни, да влезем в положение, да дадем идеи и насоки за по-добро протичане следващия път, отколкото да хулим и псуваме като последни гамени по организация, групи, изпълнители и всичко наред? Обидно ми е да чета злостните коментари, клетви и отвратителни подигравки към хората, постарали се да направят нещо смислено, идейно и различно в нашата държава, в която масовите прояви в музикално отношение, ако не са свързани с поп-фолк и хеви метъл от средните векове, са твърде редки и по-скоро случайни. Хора, които повече от година време работят здраво върху това начинание, инвестират средства и нерви в името на него, поемат риска да направят организация по такъв тежък и мащабен проект, да положат основите на нещо ново и да го превърнат в традиция. След тези отвратителни нападки не искам да си мисля как се чувстват всички те. Смятам, че на тях достатъчно им е гадно от цялата тази ситуация, от този изкуствено набеден за провал фестивал, а тези допълнителни хули и обиди, съвсем ще ги срине. И най-малкото едва ли ще имат желанието и нагласата да направят нещо подобно за в бъдеще. А ощетените от всичко това ще сме ние, феновете, защото пак ще ревем и ще се оплакваме, че нищо не се случва в „тъпата ни страна” и ще събираме пари да ходим по чужди държави, за да гледаме любимите си групи. Получава се един омагьосан кръг – хем искаме нещата да се случват тук и сега, а в същото време тези, които се захващат да направят нещо по въпроса, биват оплюти и разкъсани на парчета за неща, които не зависят от тях, от същите тези хора, които реват за концертен живот. Как да стане? Може би като на първо време променим малко мисленето си в посока към едно по-толератно отношение, повече да мислим и анализирваме обективно нещата, които се (не)случват и едва след това да изказваме мнение, при това в публичното пространство. Обидно и несериозно е хора, които имат (или нямат) 1-2 концерта зад гърба си, без капка музикална култура, да не говорим за фестивална такава, хора, които дори не са и присъствали на самия фестивал, да са сред най-дейните в редиците по масово оплюване. Защото точно заради едни такива изцепки, сложени под общия знаменател „всички хора”, разбиват идеята за съграждане на нещо значимо, нещо толкова жадувано като идея за сбъдване, тук в България, за фенство и традиции в това отношение. Е, аз се разграничавам от тези хейтърски изпълнения, които оплюват всичко масово, заради спорта. Искам нещата да се случват, искам да ходя по концерти и фестивали тук, да давам парите си за музикални събития в родината си, а не по други държави, както е било досега. Искам да гледам любимите си групи и изпълнители, заобиколена от приятели, да общувам на български, а чуждата реч да е изключение, но и приятно преживяване от факта, че чужди фенове са дошли, защото нещо се случва тук, а след това да разказват и да показват снимки колко яко са си изкарали и на следващо събитие отново да дойдат, като доведат и техните приятели. Искам нещата да се случват, но защо става всичко толкова трудно, по дяволите? Защо ние самите не си помагаме в това отношение? Едно нещо, което се заражда тепърва и предстои да се утвърждава, има нужда именно от подкрепа, окуражаване и много търпение от страна на всички нас. Защото Е за нас. Ние, които с нищо не можем да помогнем в организацията, освен с толерантност и съпричастност към събитието, поне да не пречим и да не спъваме ентусиазма на тези, които се захващат с тази нелека задача, а? Не е толкова трудно, нали? Дали?...
Да, мен също ужасно ме е яд, че не успях да видя наживо Jamiroquai първата вечер, яд ме е, че втората вечер не се проведе изобщо и цялата енергия и тръпка, които се бяха събирали последните седмици преди събитието, отидоха по дяволите. Но не мога да кажа, че съм тотално разочарована, защото иначе едва ли щях да си намеря повод да отида друг път до Банско или Разлог, да се видя с приятели и познати, да се запозная с нови хора и да видя толкова хубави, свежи и шарени хора накуп, които до последно не знаеха ще го бъде ли или не фестивалът, а като се разбра в крайна сметка, че се отменя, вдигнаха примирено рамене и окупираха всички барове, механи и пейки в паркове и градинки и се забавляваха до ранни зори. Въпреки всичко, без скандирания и оплаквания, защото бяха там, усещаха силния вятър и разбираха ситуацията.
За финал искам да уточня, че написаното не е поръчков, още по-малко платен материал. Изразявам лично мнение, с което не ангажирам никого. Не познавам никой от организаторите, не им знам фирмите и роднините, но познавам много хора, които бяха на този фестивал и ще се съгласят с голяма част от написаното тук. Това са хора, които имат изградена гражданска позиция, фестивална култура и собствено мнение. Именно тези хора, въпреки провала на фестивала, заставаме зад него, подкрепяме го и искаме да го има догодина. Защото това е пътят – да се обединим в името на идеята, като се поучим от грешките, загърбим различията, намерим сили и кураж да съградим нещо ново, в името на идеята, в името на бъдещето ни не само като на музикални фенове, но като на интелигентни и мислещи хора.

Белград

2011-06-23T15:16:00.019+03:00

Миналия петък и уикенда бях в Белград. С приятели се организирахме да посетим този град, който е сравнитиелно близо до София и се оказа, че всички сме минавали само транзит, без да сме го разглеждали по-обстойно. Няколко месеца по-рано ми попадна една промоция на фирма, която предлагаше екскурзия за 3 дни на половин цена – пътуване + 2 нощувки и закуски. Всичко допълнително се доплащаше по желание, но ние не го пожелахме и решихме сами да се организираме и да сме си независими от останалите, което в последствие се оказа правилната стратегия и винаги съм я предпочитала. Разбира се това важи, ако хората са добра компания, познават се добре и са обиграни в съвместните пътувания. Да имат авантюристичен дух и здрави крака за обикаляне :) Няма да пиша пътепис, но ще нахвърлям малко полезна информация за града и местата, които си струват да се посетят, според моя кратък, но съдържателен престой. Имам над 300 снимки сигурно, но ще гледам да се огранича в качването, че ще стане много и скучно. А и Белград не е място, където на всяка крачка има забележителности, така че е лесен за обикаляне и ориентиране. Започвам с местността Калемегдан – основна атракция и символ на града. Името идва от турски и означава дворцов площад. Изграждана е от 13 до 19 в., разположена е на брега на р.Сава, преди вливането й в р.Дунав. Намира се на височина, от която ясно се виждат двете реки, част от островите, Нов Белград и Земун. Около самата крепост е построен огромен парк с множество забележителности. В София липсва нещо подобно, но направих лека аналогия с Царевец, макар че е доста различно. В Калемегдан има огромни паркове, градини, цветя, широки алеи, пейки за отмора и наистина достатъчно кошчета за отпадъци.

Много красива гледка се вижда от терасите в парка с изглед към р.Сава, пристанището, а в самия край на крепостта се вижда делтата на вливането на двете реки - Сава и Дунав. Заведения в парка почти липсват. С много лутане ние открихме само едно, което се намираше във вътрешна част на къща във възрожденски стил, която не се вписваше изобщо в панорамата, но пък напитките, предлагани там бяха студени и приятни, което напълно ни удовлетворяваше. В същия този парк се помещава и Военният музей. Вътре не сме влизали, но пред него са изложени множество оръдия, танкове и друга военна машинария, която не ми е особено понятна, но явно е голяма атракция за туристите. Съвсем близо до музея се намира голямо тенис-игрище, с кортове на червена настилка и играеха хора на тях. Съвсем близо имаше и баскетболно игрище, а децата в парковете ритаха мач, други играеха на „народна топка”, въобще сърбите са доста спортна нация, както се уверих с очите си. Не наблягат само на скарите, а използват всяка свободна минута да спортуват нещо – карат колело, бягат из парковете, децата играят футбол, баскетбол, тенис, а в много от градските им паркове има фитнес уреди, със свободен достъп и всичките бяха заети, независимо, че навън температурите бяха близо 40 градуса, а имаше и опашка от хора, които си чакаха реда. Това няма как да не се забележи и като се разхождаш из града – мъжете и жените са високи, стройни, с дълги крака и стегнати тела. Има, разбира се, изключения, но те са толкова малко, че са по-скоро за да затвърдят правилото, че колкото по на запад и север се минава, толкова нациите са по-издължени на ръст. Така е и с хората от останалите страни на бившата Юго-федерация.

От крепостта Калемегдан се виждаше сцената и последните приготовления по концерта на Amy Winehouse и Moby, който трябваше да се проведе на следващия ден. До последно се чудех дали да си купя билет, но се отказах, защото цената не беше от най-евтините, а и точно тези двама изпълнители не са ми сред топ-любимците. В последствие това се оказа правилен ход, всички предполагам знаят какво се случи на концерта, особено в първата му част...

Разбира се няма как да не спомена за прословутите сръбски плескавици и пивото, което върви заедно с тях. Най-известната туристическа улица в града, където може да се консумират много вкусни национални специалитети, при това на прилични цени, се казва "Скадарлия". Тя е малка е тясна, калдъръмена и неравна, но това я прави още по-живописна. Затворена е за превозни средства и е само за пешеходци. Обслужващият персонал е изцяло от мъже (оказа се, че това е типично мъжка професия в Сърбия), а всяко от заведенията разполага със собствена група музиканти, които надвечер свирят по няколко часа, с кратки почивки нещо като стариградски сръбски песни, но тихо и дискретно, за да могат гостите на заведението да си говорят спокойно и да се забавляват. Отделно през деня, ако човек няма възможност да обядва или закусва в заведение, през 100 м. има т.нар. "пекана", които предлагат много вкусни солени и сладки тестени изделия, заслужават си да се опитат. Има улица, на която има само барове. Местните й казват "Силиконовата долина" и според градската легенда е кръстена така на девойките, които идват с идеята да се запознаят там с богати мъже и за да привлекат вниманието им, се подлагат на разни операции, свързани с корекции на тялото и т.н. Звучи доста познато, явлението не е разпространено само при нас, все пак сме на Балканите...

Лично аз много се впечатлих от една от главните им улици, която започва от Калемегдан и свършва пред Националния им музей. Казва се "Княз Михаил". Тя е търговска, изцяло пешеходна и много широка. Истинско удоволствие да се разхождаш по нея, да оглеждаш хората, магазините, атмосферата е чудесна. В началото й има няколко павилиона за сувенири, където има много красиви ръчно изработени нещица - бижута, картини, картички, шити пазарски торбички с някои от символите на града, магнитчета, тениски. Въобще който иска да пазарува сувенири за спомен, това е мястото. Аз лично много съжалявам, че не успях да си купя поне една от керамичните чаши, които се предлагаха, защото бяха много красиви. Все се надявах, че ще минем отново там, но не се случи и тези чаши още са ми в главата и мечтите.

От края на ул. "Княз Михаил" започва площад "Република", на който са разположени основни забележителности на града - Националния музей, Националния театър, Парламента (на сръбски е Скупщината), Президенството, множество банки, хотели и административни сгради. Така събрани звучи скучно, но зеленината, цветята и парковете са навсякъде около тях и е много чисто и подредено.

Популярното място за срещи в Белград се казва "При коня", нещо като "На Попа" в София - това е един паметник, който се намира пред Националния музей и представлява воин на кон, който така и не си направих труда да разбера кой е (конника, не коня). Когато наближава кръгъл час, паметникът се обгражда от множество хора, на половин час са по-малко, а през останалото време почти липсват.

Много красив парк, отново в центъра на града е "Ташмайдан". Разпростира се на голям параметър зеленина, има много цветя, фонтани и условия за отдих. В единия край се намира голям християнски храм "Св.Марко", който беше в реконструкция, поне от външната страна, докато ние бяхме. Въобще в сръбската столица има много църкви, които са строени с размах и правят впечатление с красивите стенописи и поддръжката им. Има две църкви, които се намират близо до ул. "Княз Михаил" и са разположени една срещу друга, делят ги само тротоарите и уличното платно. Това са Ортодоксалната църква и Саборната.

Друг храм, който искам да спомена е "Св.Сава", който се забелязва на влизане в Белград - огромна сграда, която напомня много на катедралата "Ал.Невски", дори е по-голяма като площ. И този храм беше в ремонт и реставрация. Интересно ми беше да науча, че всичките средства по реконструкцията са от доброволни помощи на сръбски и чуждестранни християни, държавата и общината не участват по никакъв начин. Свещите се "продаваха" на цена кой колкото остави.

Градският транспорт е сравнително добре уреден, в смисъл, че автобусите минават начесто. Няма таблА, указващи кой номер кога трябва да дойде, на някои спирки дори няма табели кои автобуси спират там, всичко това се разбира или с питане, или с предварително набавена карта на града. Но пък иначе транспорт има и след 12ч., билетчето (казва се карта или кАартица) струва 50 динара, което е около наше левче и се купува от будки за вестници, на по-оживените спирки. В града няма метро, но има трамваи и тролеи, но те по-рядко се срещат, автобусите са главното превозно средство. Такситата се отличават единствено по табелите на покрива на колите, нямат единен цвят, предупредиха ни да ги ползваме само в краен случай, тъй като са скъпи и много лъжат, особено туристите.

Успяхме да посетим дори крайни квартали на Белград - Земун и Нов Белград, които с нищо не ме впечатлиха и няма да ги споменавам подробно. Земун е разположен на брега на р. Дунав и има няколко ресторантчета там, които явно преди време са били атрактивни, но към дрешна дата са западнали много, а Дунав е мръсен и се носи лоша миризма от него.

На връщане към София се отбихме в манастира "Св.Манасия", наричат го още Ресавски. Строежът му започва още от 15 век, но е събарян и съграждан няколко пъти, сега също има някакви реконструкции, които са толкова съвременни и не се връзват с останките от преди векове, че се е получило едно голямо недоразумение и кич.

Три часа бяхме и в Ниш и те ми бяха достатъчни за да установя, че на фона на Белград е едно голямо (200 хил. жители) и изостанало в соц-а село.

Белград е много приятно място, с чудесна градска атмосфера, където лично аз се чувствах като у дома си. Почти не се наложи да общуваме на чужд език, ние си говорехме на български, а сърбите на сръбски и нямаше никакви проблеми в комуникацията. Градът е уреден и се обикаля много бързо, 2-3 дни са напълно достатъчни, ако престоят е за повече, сигурно ще стане скучно. Бих го посетила отново някой ден, при възможност.

Depeche Mode Nothing's Impossible Touring the Angel Live in Sofia 21 06 ...

2011-06-21T10:38:00.000+03:00

Преди доста години, когато Depeche mode стана "моята" група, ми се струваше невъзможно, че мога да ги видя някога наживо. Имах чувството, че са много далечни, недостижими, живеещи в някакво паралелно измерение, където дори мисълта, че мога да ги видя от плът и кръв, ми се струваше абсурдно нереална. С годините, тези детски размисли се заличаваха постепенно, като на тяхно място се зараждаше мисълта, че всъщност да се отиде на техен концерт, не е чак толкова невероятно непостижимо. През целия си съзнателен живот съм копняла да ги видя на родна земя и в същото време съм се страхувала от това. Нещо като идеята за сбъдването на много силна мечта - когато тя се появява като звездичка на хоризонта, бледа и малка, увеличава се с времето, блести с пълна сила и накрая угасва. Така както се случва с всички хубави и жадувани мечти и пътя до тях. Едновременно прекрасно и тъжно на финала. До появата на следващата. До преди няколко години не вярвах, че мога да ги видя наживо в България, беше утопично едва ли не дори само като мисъл, затова ходих да ги гледам в други държави, с приятели "луди глави" като мен, като се смесвахме с местните фенове. Колкото и хубаво да сме си изкарвали, мисълта, че това не се случва на наша си територия, оставаше и леко загатваше, че нещо липсва и щастието не е пълно...
Новината за потвърдения концерт на Depeche mode в България през 2006 г. ме завари в един от магазините "На тъмно", когато си доплащах вноската за организиран техен концерт в Загреб. Не знам на кое небе се намирах от щастие като разбрах, че мечтата ми, жадувана с години, ще се сбъдне само след няколко месеца и обратното броене започва от същия този ден. Тогава повярвах, че Nothing's impossible.
21 юни, стадион "Локомотив", все още настръхвам като си спомням изкрещяното от Дейв "Good Evening, Sofia!" - толкова жадувано и изстрадано. 5 години оттогава - спомените са все още живи, емоциите силни, мечтата сбъдната... and the fire still burns...

Suede "Saturday Night" LIVE Bucharest Romania 04.06.2011

2011-06-10T12:15:00.000+03:00

Има едно особено електричество и заряд, когато ти предстои да гледаш любима група за пръв път. Тръпката те обхваща още в мига, в който виждаш новината, че те ще имат концерт наоколо. Няколко часа по-късно звъннва телефонът с риторичния въпрос: „Ще ходим, нали?”, следва закупуване на билети, организация и така до самия ден.
Та миналата събота гледах Suede в Букурещ. Миналата събота сбъднах една голяма своя мечта, която „влача” в продължение на близо 18 години – когато през 1993 г. чух за пръв път едноименния им дебютен албум, който беше нещо супер различно от нещата, които слушах тогава и адски ме впечатли. Последваха още други силни албуми, от които имам любими неща и които мечтаех един ден да видя и чуя наживо. Почти се бях отчаяла, че това никога няма да ми се случи, след като групата прекрати съществуването си за няколко години, през които някои от членовете им издадоха солови проекти и се концентрираха върху солова кариера. Затова бях супер щастлива, когато разбрах, че ще свирят в почти оригинален състав толкова близо до България.
В конкретния случай нямах никакви колебания, че ще присъствам на този концерт. Имах билет повече от 2 месеца преди самото му провеждане, а няколко дни преди него, знаех кога ще пътувам, с кои хора и всичко останало. Няма да описвам премеждията си около самия концерт, а те не бяха малко, но както се казва всяко зло за добро. Отидохме близо 3 часа по-рано преди да отворят вратите и преди нас имаше само две румънски фенки и се израдвахме, че ще можем да влезем сред първите и да заемем челни места. Както впрочем се случи. Концертът беше на открито, в една сцена – Аrenale Romane, която се намира в парк Carol, сравнително в центъра на Букурещ. На вид е доста неугледна, дори западнала, но като се влезе към самата сцена, положението не изглежда толкова зле, особено след като се спусне мракът и светлините се включат. След бърза и не особено щателна проверка от страна на охраната, влетяхме с буйна скорост от висок старт и окупирахме първия ред, в средата на загражденията на сцената. Арената се оказа място за около 5-6000 човека + седящите места по сектори, точно за такива прояви, нещо като мини-стадион. Имаше си шатри, в които се продаваха бири и безалкохолни напитки, раздаваха всякакви реклами сувенири – брошури, цигари, всеки нещо хванал, мъкнеше и го тикаше в ръцете ти. Малко се разочаровах от мърчандайзинга, защото обмених леи точно с идеята да си купя нещо интересно и ценно за спомен, но изборът беше много ограничен, а и не съм много сигурна дали предлаганите неща бяха оригинални. Все пак, за да не съм капо, си взех една тениска с Coming Up, която облякох веднага, нали съм най-отпред, няма да сме случайно попаднали там, я! На сцената беше DJ, който подгряваше, при това с доста приличен сет. Явно момчето беше наясно защо е там и се беше подготвил тематично. След него на сцената се качиха четири момчета, местна група, (логично)напълно непозната за мен като име - The Mono Jacks – доста прилична банда, със силно сценично присъствие, вокалът пееше на много добър английски, с влияния от инди и алтернативната музика. Не мислех, че ще пиша така хвалебствено за румънска група, но наистина бяха много добри и изнесоха почти час концерт, при това не ми беше досадно, а наистина ми бяха интересни и се кефех на парчетата им.
Последва кратка пауза, през която подготвяха сцената за хедлайнърите за вечерта, а аз успях от близо метър-два да наблюдавам всичко в детайли и беше много вълнуващо. Изпробваха всеки един инструмент, а едно слабо, бледолико момче заемаше всяко едно от местата на музикантите и според неговата височина нагласяха микрофони и осветление. Имаше един пич, който ми се стори нещо като шеф на екипа и ръководеше целия процес, лично се зае да облепя тонколоните една за друга с черно тиксо, а после кабелите. Чудехме се защо го прави, но след като видяхме какво последва на сцената, съмненията изчезнаха. Понеже бях в центъра, точно пред мен сложиха нещо като сандъци, доста позанемарени, но здрави. Същият този човек, най-отгоре постави розови електрикови ленти, с които ги облепи по краищата. Веднага ни мина щурата идея, че може би Брет ще слезе от сцената по тях и ако го направи, ще се окаже точно пред нас, на 20 см само! Което всъщност и се случи! Няма как да описвам подробности от концерта. Силните емоции е невъзможно да се описват, а се преживяват със сърце и душа. Съставът, в който излязоха беше следният: Саймън Гилбърт (барабани), Нийл Кодлинг (кийборди, китари и вокали), Мат Озмън (бас), Ричард Оукс (китара). И... Брет Андерсън – вокали, вдъхновение, енергия, секс, очарование, магия! Още на първото парче избухнахме и така до края на вечерта. Всичко се сливаше в едно, дори нямаше ясно изразени паузи между песните. Контактът с публиката се осъществяваше предимно от Брет – търсещ поглед, заровен в лицата пред него, скачащ като на пружина през цялото време, без „благодаря, обичаме ви” и разни подобни клишета, всичко се казваше без думи и с пълно раздаване. Останалите бяха по-скоро статични, с изключение на Оукс, който не спря да подмята китарата си и да вилнее с нея в пространството пред себе си. Мога да пиша безкрайно много за Брет, рядко срещано магнетичен човек, в прекрасна форма и невероятно секси, не спря да скача и да дивее по сцената, кипеше от енергия. Гледах го толкова отблизо, вълнуващо беше да засичам погледа му на няколко пъти, а накрая и да се докосна до него. На „The Wild Ones”, застана на самия ръб на сцената, седна кротко на една от тонколоните, усмихваше се нежно и изпълни голяма част от парчето на метър от публиката. Беше истинско, неподправено и много емоционално. На последното парче за вечерта – „Saturday Night”, в красивата съботна вечер, както и очаквахме, Брет слезе от сцената точно върху облепените за целта сандъци и се озова точно пред нас. Естествено веднага го награбихме, а тези зад нас се впуснаха бясно напред и щяха да ни затиснат, в стремежа си да се докоснат до него. Пеейки премина от началото до края на сцената, като се остави да го докосват всички от първите редове, които можеха да се доберат до него, без излишна охрана, без притеснения, с блага усмивка, умората личеше на лицето му, но се усещаше и удовлетворението и задоволството му от концерта. На клипчето много добре се вижда тази скъсени и почти липсваща дистанция. Момичето, което снимаше беше малко зад мен, все едно през погледа ми се случват нещата, а и аз разпознах ръцете си по Брет, по пръстените хихи. Успях да направя и доста снимки от първа линия и ако апаратът ми беше по-добър за снимане на тъмно, щяха да са почти перфектни...
Макар да не се напълни сцената (сигурно можеше двойно повече хора да се поберат), мисля, че се представихме чудесно като публика (най-вече българите, които бяхме окупирали местата най-отпред) – пяхме, скачахме и дивяхме, имахме дори импровизирана табела с текст, с който ги канехме да посетят България (дано!). Тъкмо отшумяваха акордите от последното парче и заваля леко дъждец, който дойде съвсем навреме за да ни разхлади от горещите емоции. И когато изпратихме групата с бурни аплодисменти и крещяхме за още, започна онова нещо, което думата дъжд е просто слаба. Започна нещо като порой, една река, която течеше от небето, вертикално, а не хоризонтално, както трябва да е. За секунди бяхме вече вир вода, а докато се измъкнем от самата сцена, водата вече се беше покачила до глезените ни, а на половин метър пред себе си, освен пелена от вода, нищо друго не можеше да се види. Но на никой не му пукаше особено, след преживяното минути преди това. Не бях „участвала” в такъв порой, но той, както и концертът, ще останат незабравим спомен за мен - 4-ти юни 2011 г., в румънската столица, Suede, паметно, завинаги.
Сет-листът от вечерта:
This Hollywood Life
She
Trash
Filmstar
Animal Nitrate
We Are The Pigs
By The Sea
Killing of a Flash Boy
Can't Get Enough
Everything Will Flow
So Young
Metal Mickey
The Wild Ones
New Generation
Beautiful Ones
Encore:
Saturday Night

На няколко театъра, част 4

2011-06-02T16:54:00.004+03:00

"Сирано дьо Бержерак" – Народен театър, Голяма сцена.
Пиеса от Едмон Ростан, реж. Теди Москов, сценография: Чавдар Гюзелев, музика: Антони Дончев, в ролите: Деян Донков, Владимир Карамазов, Ана Пападопулу, Димо Алексиев, Теодор Елмазов, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев.

Това е спектакълът, който всеки интересуващ се от театър, задължително трябва да гледа, ако все още не е. Не само заради спечеления Аскеер 2011 за най-добро представление, не само заради Аскеера за главна мъжка роля на Деян Донков, не само защото е постановка на Теди Москов, а за лично удовлетворение и наслада. Много противоречиви мнения се изказаха за пиесата – някои тотално го отрекоха като кич и скучен, аз по-скоро спадам към другите – че това наистина е едно от представленията на този театрален сезон. Няма как да не се обърне специално внимание на прекрасната сценография и костюми, дело на Чавдар Гюзелев (награда Икар и номинация за Аскеер), музиката на Антони Дончев и страхотния актьорски състав, умело подбран и режисиран от Теди Москов. В типичния си ироничен и саркастичен стил, дори в това класическо произведение, не е пропуснал да вмъкне нещо от себе си и специфичното си чувство за хумор. И точно тези негови „бисерчета” правят постановката свежа и не прекалено сериозна, като типична класика, в драматичния жанр. А тези вмъквания най-ясно си личат в изградения от Владо Карамазов образ на красавеца Кристиян – говори мьеко, щот’ е отдалеко, дошъл в Париж, където всичко му е прекалено „културно”, но това няма как да го откаже от намерението му да се приспособи във френската столица и начина на живот там. Няма как да не се усети алегорията с Париж от 19-ти век и съвременна София. Звучи абсурдно така написано, но всичко е предадено съвсем тънко и шеговито, а не грубиянски и гротесктно, което само с гледане може да се разбере. Мен лично много ме забавляваше образа на Кристиян, движенията, говора, подскоците, намиганията - за пръв път виждах Карамазов в такава самоиронична роля и определено добре му се получава. За Деян Донков няма какво да се коментира, мощен, както винаги, особено в последните години. Страхотни роли в Народния направи този сезон, все главни и много силни, сега „звездата” му е най-силна, дано да продължи с това темпо възможно най-дълго време.
Едно от задължителите заглавия в програмата на Народен театър, което трябва да се гледа! Най-малко за да има мнение човек за постановката, а не да се критикува и оплюва, защото така е най-лесно, или защото някъде нещо сме прочели, или чули от някого, че не става. Нека дадем шанс на личното си мнение, а?

"С любовта шега не бива" – Народен театър, Голяма сцена. Пиеса от Алфред дьо Мюсе, постановка, режисура и муз.оформление: Мариус Куркински, сценография и костюми: Никола Тороманов, в ролите: Юлиян Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева, Рени Врангова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров, Валери Йорданов, Йосиф Шамли.

Типична постановка на Мариус – шантава, смела, провокативна, съвсем в неговия си стил. Всички актьори – и мъжете, и жените, бяха като клонирани негови копия със същите негови движения, гримаси и говор. Мен най-много ми допадна Юлиян Вергов, не толкова заради ролята му, която може би щеше да е най-скучната, но в неговото превъплъщение, той я направи уникална. Голям талант! Постановката едва ли ще допадне на всички. Който се е настроил да гледа класическо произведение, с типичните въодушевени словоизлияния и драматизми, може би ще остане разочарован. Но ако не е прекалено консервативен, може и да му допадне гледната точка на Мариус. На сцената има доста провокативни действия, на фона на класическия текст, героите са изкривени през призмата на гротеската и клоунадата (особено тези на Вергов, Ал. Василева, Й.Шамли и З.Бахаров), на границата с кича и ексцентричността им на моменти идва в повече. Но това е Мариус – стилът му няма как да се сбърка с ничий друг.

За да спазя "тройката" като бройка, а и малко за разнообразие, тук ще направя едно изключение и вместо за театър, ще вметна едно ново българско филмово заглавие – „Лора от сутрин до вечер”. От утре, 3-ти юни, е по екраните и искам да го препоръчам. Успях да го гледам предпримиерно, на Кинопанорамата преди няколко месеца. Това е режисьорски дебют на Димитър Коцев – Шошо (син на актьора Константин Коцев), който също е и сценарист на филма. Правен е почти без пари, сниман е с фотоапарат Canon, повечето от хората, които се снимат във филма са аматьори, участват без хонорар, само заради идеята. А наистина идеята е най-важното в случая, защото е добра основа за едно добро начинание и оправдават приказката, че не всичко опира само и единствено до парите – когато има хъс, ентусиазъм, ясна идея за нещата и много желание за осъществяването й, нещата просто се случват. Както и в тази заплетена история, която се върти около шест зарчета, които сбъдват желания и променят съдби; събират и разделят разни хора и много, много свежи идеи и препратки. Най-хубавото на филма е, че е непретенциозен, без сложни замисли и драматични финали, с много свеж хумор, приятна музика за фон и разпускаш удобно в салона като се зареждаш с добро настроение за поне една цяла вечер. Единствените професионални актьори във филма са Димо Алексиев, Христо Петков и Ива Гочева, останалите са приятели и роднини на режисьора, включително и главната героиня – Миленита. Четох някъде, че ролята на клюкарката на блока, много смешен образ впрочем, се играе от неговата леля, която по професия е гинеколог. Любопитно е да се види и писателя Радослав Парушев – Чарли, като сервитьор в механа, облечен в народна носия, потури, пояс и калпак на главата, говорещ на диалект ха-ха. Роля във филма има и Мартен Лепоев, познат повече като DJ Мартен. Музиката във филма е дело на млади български изпълнители – Блуба Лу, Белослава, Leepra DeLux, разбира се и Миленита.
Всичко прилича на аматьорска сбирка, а може би си е точно такова, но на мен ми хареса, и го препоръчвам, точно заради непринудеността си, свежестта и лудото настроение, което оставя след гледането.

Depeche Mode-In Chains(Alan Wilder Remix) 2011

2011-06-01T11:53:00.000+03:00

Един нов шанс за чуване в различен вариант на In chains - парче от последния засега студиен албум на Depeche mode. Не съм фен на ремиксите, но това определено заслужава своето слушане. Дело е на Алан Уайлдър - липсващата от 1995 г. четвъртинка от групата, когато заедно бяха най-силни, вълнуващи, идейни и супер продуктивни. Ремиксът е включен в предстоящия двоен диск Remixes 81-11, който ще е поредния в дискографията на DM. Единственият, създаден от Алън за групата, толкова години след раздялата им. Носи типично неговия отпечатък върху музиката и аранжимента, до които се докосва, наситени с прецизност, дълбочина, прекрасна дарк-красота и меланхолия.
Миналата година успях да го видя наживо и да се докосна не само до музиката му с Recoil, а и до самия него, да получа автографа му, топли думи и усмивката му върху съвместната ни снимка. Непринуден, естествен, на чаша червено вино след сета му и безкрайно позитивен по отношение на феновете си, дошли специално заради него от България.
Винаги ще липсва в DM. Мястото му в групата не може да бъде заето от никого. Феновете винаги ще таят надежда, че някога чудото може да се случи.
Честит Рожден Ден, Mr. Wilder!

На няколко театъра, част 3

2011-06-01T10:24:00.005+03:00

„Неделя вечер” – Театър „София", Голяма сцена.
Пиеса на Захари Карабашлиев, реж. Здравко Митков, в ролите: Лилия Маравиля, Иван Ласкин, Мила Банчева, Гергана Плетньова, Мартин Гяуров, Николай Върбанов.

Имах голямо желание да гледам тази постановка, най-вече защото е от Захари Карабашлиев, а и самата пиеса има Аскеер от 2009 г. за драматургичен текст и номинация за Икар 2010 - най-добра българска пиеса. Хората, които ме познават знаят за слабостта ми към Захари Карабашлиев, в частност творчеството му. Имам книгата "Откат" с драматургични текстове (с автограф), откъдето е и "Неделя вечер", представяла съм си ги отделните сцени по свой си начин и ми беше любопитно да ги видя реализирани на сцена. И все пак имах известен скептицизъм към спектакъла, поставен от проф. Здравко Митков. Дали заради него (скептицизма ми), или от нещо друго, но не мога да кажа, че съм очарована от спектакъла, книгата доста повече ми хареса, както обикновено се случва, а и може би защото съм пристрастна към творчеството на З.Карабашлиев. Вярно, че режисьорът се е придържал основно към текста, нямаше излишни залитания и вметки и все пак мога да го определя като средностатистическо представление. Много харесах Мила Банчева в ролята на Роза, докато Лилия Маравиля според мен не беше особено подходящ избор за ролята на Стела, макар че тя като опитна актриса се справи чудесно със задачата си. Признавам си, че не съм фeн на Иван Ласкин, но точно той прави най-свежата роля в представлението, тази на Ник – бивш боксьор и мутра докато е живял в България, грубоват, на моменти циничен, който в Щатите докарва прилични доходи от легална уж работа, за да издържа семейството си. За радост на фенките му, изявите му често се свеждат до показването му по черни боксерки и разкопчана риза, употреба на цинични думи и свежи лафове. И всичко това много му отива, не го познавам, но си мисля, че му идва и стои естествено като поведение. За мен една от най-готините сцени, която ми е останала в съзнанието, е когато пуска на касетофона Beautiful Girl на INXS, започва пее и танцува на нея, почти с финес, доколкото това е уместна дума по отношение на него – определено заслужава да се види тази гледка. Може би трябва да спомена и двете епизодични появи на Мартин Гяуров в ролите на полицай и сервитьор. Явно той е един от съвременните секссимволи на българския театър, защото в салона имаше три негови фенки, на първия ред, които при всяка негова мимолетна проява скачаха от местата си и започваха да викат и пляскат като деца, каквито всъщност си бяха. Но слава богу, човекът явно си е професионалист и не му беше за пръв, защото не се смути при тези крещящи набези по време на пиесата.

"Никой не знае, че съм куче" – Театър 199
Пиеса от А.Д.Пъркинс, реж. Съни Сънински, в ролите: Иван Бърнев, Вяра Коларова, Георги Спасов, Красимир Недев и Съни Сънински.

Една пиеса, която е ветеран по присъствие на театралния афиш, а щом още се играе, явно си има все още своята публика. Случайно реших да я гледам, тъй като досега не бях, най-вече заради участието на Иван Бърнев в нея. Няколко дни преди това го бях гледала като Били в „Полет над кукувиче гнездо” и някак изпитвах нужда да го гледам отново. Разбира се двете роли са безкрайно различни, но той си ги представя по свой си собствен и уникален начин и е истинско удоволствие да се наблюдава таланта на този човек. Признавам си, че освен Вяра Коларова, останалите актьори не ги познавам, но всеки един от тях се беше срастнал с ролята си и бяха достигнали чудесна симбиоза помежду си. То и няма начин да не се случи това, при положение, че толкова години го играят това представление заедно. Може би е било интересно и забавно, преди десет и повече години, когато интернет запознанствата, чатовете и виртуалното общуване навлизаха директно и бързо в съвремието ни, но към днешна дата не е актуално, дори изглежда остаряло като тематика и далечно във времето.

"Пиеса за бебето" – Театър 199
Пиеса от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев (награда Икар 2006 за режисура), сценография: Никола Тороманов, в ролите: Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Пенко Господинов, Ана Пападопулу.

Това е една пиеса, за която ми е трудно да пиша, тъй като до самия й финал, тя остана пълна мистерия за мен. Доста противоречива и енигматична, не случайно определението за тази пиеса е „най-странната” на съвременния американски драматург. Миналата година гледах на премиера „Козата или коя е Силвия?”, отново постановка на Гърдев, където дори бях през две места от самия Е.Олби, който присъства на нея, но тогава останах възхитена от играта на актьорите, от самото представление, което пък бе заклеймено като „скандално”, заради неудобното тематика. Оказва се, че „Козата” мога да приема спокойно, без драми, дори смело да кажа, че това е една от най-силните постановки на Народен театър за миналия сезон. Докато за „Пиеса за бебето” съм по-скоро резервирана и объркана. Отново е Олби, отново поставен от Явор Гърдев, отново някой от двамата, а може би те заедно, са искали да вкарат нещо скандално, но в същото време и мистериозно, но нишката между замисъл и изпълнение на някой от тях, се е скъсала и е лишила зрителите от удоволствието да свържат събитията на сцената. Не съм сигурна дали и самите актьори на сцената разбират точно ролите си, защото на моменти стояха объркани и не съвсем уверени в действията си. Явор Гърдев работи със своя любимец Михаил Мутафов, който имах удоволствието да гледам за пръв път наживо, тъй като той се изявава предимно на сцената на Варненския театър и Пенко Господинов, който е един от любимците на варненската публика. Светлана Янчева както винаги е прекрасна, играе мощно, за разлика от Ани Пападопулу, която е нещо като неин антипод в пиесата. Не случайно двойките в пиесата са противопоставени дори и чисто визуално – едните (А.Пападопулу и П.Господинов) млади, влюбени, наивни, изцяло облечени в бяло, а другите (Св.Янчева и М.Мутафов) – възрастни, цинични, мъдри, с богат житейски опит, целите в черно, опитващи се да отнемат бебето на младата двойка. Което бебе до края на спектакъла остава мистерия дали го има, или го няма. Всъщност самата тема за бебето е може би най-маловажната в случая, тъй като проблемите, които се засягат са за вътрешния свят на човека, неговите демони и страсти, които го раздират и с които може би погубва вярата на човека до себе си. Всичко това е поставено на границата между реалното, илюзията, безкрайните съмнения и зрителите до самия финал не узнават същността и смисъла на тази драма, с елементи на хорър. Вярно е, че останах докрая на представлението, но четирима човека, които седяха пред мен си излязоха още преди първия половин час, а самият салон си беше полупразен. Не си представях точно тази постановка по този начин, не схванах смисълът на Явор Гърдев, още по-малко на Олби, но поне беше нещо различно на фона на всичко останало, което бях гледала досега.

На няколко театъра, част 2

2011-05-31T11:22:00.005+03:00

„Кола Брьонон” – Младежки театър, Голяма сцена – Номинация за Аскеер „Най-добро представление” 2011.
По романа на Ромен Ролан, реж. Владимир Люцканов, музика: Кирил Дончев (номинация за Аскеер 2011), костюми: Петя Стойкова (Аскеер 2011), в ролите: Малин Кръстев, Станка Калчева, Силвия Лулчева, Николай Урумов, Стефан Мавродиев, Герасим Георгиев – Геро и др.

Пак се налага да се връщам към темата за безсмислено дългите и скучни спектакли, но за съжаление и този е такъв. Поне ще направя уточнението, че според мен е такъв, защото когато го гледах, салонът беше пълен, хората бурно аплодираха отделните сцени, а на финала поне 4-5 мин. преминаха под бурни ръкопляскания. За мен това беше пресилено, но напълно допускам варианта, че може би аз нещо съм се повредила и не съм го оценила подобаващо, още повече, че има номинация Аскеер за „Най-добро представление”. Няма как да не спомена прекрасната сценография, визуалните ефекти, костюмите, както и грима на актьорите – Станка Калчева беше неузнаваема като грозна, проклета и стара съпруга на главния герой, а на финала Малин Кръстев беше тотално дегизиран като 80-годишен старец. Но на мен това не ми беше достатъчно. Една съвсем обикновена история, за някакъв френски дърводелец от 17-ти век, да бъде разтеглена до близо 3 часа театрално време, без антракт – мерси. Според мен бате Влади се справя сравнително добре като директор на Младежки театър, но режисьорската работа като че ли по-трудно му се отдава.

„Кралицата Майка” – Театър 199.
Пиеса от Манлио Сантанели, режисьор: Валентин Ганев, в ролите: Невена Мандаджиева (Аскеер 2011 за водеща женска роля) и Владимир Пенев.

Ето нещо свежо в програмата на Театър 199. Винаги изпитвам удоволствие, когато имам възможност да гледам Владо Пенев на сцена. Жалко за хората, които го познават от тв екран и актуалния напоследък сериал „Под прикритие” по БНТ. Жалко и за мен, че едва сега видях за пръв път на сцена Невена Мандаджиева. Двамата правят невероятен дует, където „надиграването” им се състои в това единият да бъде равностоен сценичен партньор на другия, стимулират се взаимно и съответно вдигат високо летвата на цялото представление. Чудесен избор на актьори е направил Валентин Ганев, за който ми беше любопитно да видя в ролята на режисьор и със задоволство отбелязвам, че много добре се е справил. Имах късмета да гледам първата постановката след като Мандаджиева спечели Аскеер-а си, салонът беше пълен, много топло посрещнахме двамата актьори, които играха зверски и в края съответно аплодисментите бяха продължителни. Чест му прави на Владо Пенев, че веднага след края на представлението, падна на колене и заедно с публиката започна да аплодира колежката си, галантно целуна ръката й и показа своето уважение към труда и таланта й. А тя трогната жеста, й стана неудобно и постоянно му се „караше” да стане прав. Много мила картинка. Хубаво е да се виждат подобни жестове на уважение между актьорите и да личи удоволствието от съвместната им игра, а не да го правят като поредното задължение.

„Мъртвешки танц” – Театрална работилница „Сфумато”, Голяма сцена
Пиеса на Аугуст Стринберг, реж. Маргарита Младенова, в ролите: Светлана Янчева, Владимир Пенев и Цветан Алексиев.

Постановката е част от трилогията по произведения на Стринберг, които са осъществени в ТР „Сфумато”. Не съжалявам, че съм пропуснала първата част - „Жюли, Жан и Кристин” (все още я дават в Сфумато, на този етап не мисля да ходя), но успях да гледам миналата година същата тази част, която постави Лили Абаджиева в Народен театър, под заглавието „Госпожица Юлия”, с Деян Донков, Снежина Петрова и Карла Рахал в главните роли. Не знам защо едва няколко представления се изиграха от тази постановка и тя падна от афиша. Мен лично ми допадна, макар да имам особено мнение към шведския драматург. Но Стринберг не е за всички, още по-малко за мен. Откакто преди години, на една Аполония гледах третата част от трилогията в Сфумато - „Стринберг в Дамаск”, съвсем сериозно се бях зачудила дали е възможно нещо повече да ме остави в шок от видяното. До този момент не е успяло, т.е. тази постановка е най-безумното нещо, което съм гледала в живота си. Не мога да предам израз на видяното, защото дори не мога да го свържа смислено. Няма и да го коментирам, защото нищо не разбрах, признавам си. Но факт е, че в края на представлението бяхме останали точно 8 човека в салона, половината от тях бяхме нашата компания и се чудехме дали да ръкопляскаме, или дали въобще нещо трябва да правим, само се споглеждахме плахо и безмълвно, всеки потънал в своя собствен потрес. Няма да коментирам повече, слава богу, че преодолях това недоразумение и продължих след време отново да ходя с удоволствие на театър.
След всичко това, вече години по-късно, подходих с големи резерви, самонадъхване и се опитах да игнорирам предразсъдъците си към Стринберг за да гледам „Мъртвешки танц” – втората част от трилогията, най-вече заради участието в него на Владо Пенев и Светлана Янчева. Не пренебрегвам факта, че и двамата имат Аскеери за главни роли през 2007 г. Не съжалявам, че го гледах, макар след представлението ужасно да се потиснах, но може би това е от въздействието на самата пиеса – декорите са стари, прашни черни мебели, костюмите са строги, изцяло в черно, полу-мрак навсякъде, малкото светлина, която плъзваше по сцената беше колкото да освети гротескните физиономии на героите. Думите, написани от Стринберг са тежки и отровни, алогични за разменяне между съпрузи, които празнуват 25-годишен брак, живеещи в съвместна агония, объркани и лутащи се между любовта и омразата помежду си. Не знам какви усилия им коства на актьорите да играят толкова години вече тази постановка. Едва ли има по-потискащо и мрачно представление от „Мъртвешки танц”, самото заглавие дори го показва, но Владо Пенев и Светлана Янчева играят зверски в него. Дори за не-почитател на творчеството на Стринберг, като мен самата, заради тяхната всеотдайна игра, си заслужава да се гледа съвместната им работа.

На няколко театъра, част 1

2011-05-30T14:54:00.008+03:00

Скоро не съм писала за театъра, но това не означава, че не съм ходила. Доста постановки ми се струпаха накуп, особено през месец май. Бях си набелязала да гледам някои на всяка цена до края на този сезон, а ако имам възможност – други, на които не държах чак толкова, а просто имам време за театър. Няма да пиша за всеки един поотделно и подробно, просто защото в последно време ужасно много ме мързи (не само да пиша, а по принцип), чак аз самата не мога да се понасям. Но това е друга тема. А насила нещата не се получават, трябва муза, спокойствие и желание най-вече. От няколко дни се опитвам да се сетя какво съм гледала и как да ги подредя нещата дотолкова, че да мога с най-малко думи, да кажа по-същественото за всяка една постановка и да предам лично мнение за нея, дали си заслужава, или не (в случай, че някой се интересува от мнението ми, разбира се). Едно време, като ученичка и студентка, си събирах билетчетата от концерти и театри за спомен, но в един момент ги посъбрах доста и ги изхвърлих като прецених, че са ненужни. Но сега като искам да си спомня какво съм гледала този и миналия месец, се хващам, че много трудно се срещам за хронологията. Или ще трябва да върна отново метода на събирането на билети, или да се снабдявам с гинко-билоба от аптеката.
Няма да скрия, че голяма част от нещата, които видях не ми допаднаха особено, други пък тотално ме разочароваха и съответно това директно се отрази на ентусиазма ми за писане. Но за малката част, които наистина си заслужават, мога да ги препоръчам. Ще ги разделя на няколко части, за да не стане прекалено дълго, че едва ли има хора, които обичат да четат прекалено дълги текстове, особено пък в блог. Чудех се как да ги групирам и на какъв принцип, затова реших да го дам по „Пилат-Понтийски”, че най-лесно, т.е. по азбучен ред.
*Снимките са от интернет страниците на съответните театри.

„Август в Оклахома” – Народен театър, Голяма сцена
Текст: Трейси Летс, реж. Ясен Пеянков, сценография и костюми: Васил Абаджиев, музика: Теодосий Спасов. В ролите: Бойка Велкова, Радена Вълканова, Стоян Алексиев, Валентин Ганев, Рени Врангова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу, Теодор Елмазов/Чочо Попйорданов, Валентин Танев, Марий Росен и др.

Не се заблуждавайте от големите имена в афиша – и те не могат да спасят скучната постановка. По-точно именно тези големи актьори правят нещата съвсем да не изглежда постановката тотален провал. Няколко минути свежи моменти, диалози, крейзи-физиономии, останалото време – тотална скука и безидейност. Повечето свежи моменти логично идват от прекрасната както винаги Бойка Велкова (номинация за водеща женска роля на тазгодишните Аскеери), която е умишлено състарена за ролята, изгражда силен образ на пристрастена към медикаменти властна майка и съпруга. Приятни включвания от Радена Вълканова (номинация за поддържаща женска роля Аскеер 2011) и един много симпатично мил и непохватен Марий Росен. Лично на мен ми се искаше да видя на сцената обявените в афиша Яна Титова и Чочо Попйорданов, но не знам поради какви причини бяха заменени от други актьори. Ако не бях запалена по театъра, спокойно можех да пропусна тази постановка, но любопитството ми към такъв отбор класни актьори на една сцена, нямаше как да не привлекат вниманието ми, както и номинациите, но за мен това си беше разочарование като цяло.
Не обичам да сравнявам особено отделните постановки, но по някакъв начин като липса на настроение и свежест, се сещам за „Ангели в Америка”. Темата е съвсем друга като тематика и актьорски състав, но е поредното доказателство, че имена на известни и обичани актьори, събрани на една сцена, не е еквивалент непременно на добра и качествена постановка. Наясно съм, че вече намесих и друга една постановка, която гледах миналата година и за която не съм писала. Много шум се вдигна около „Ангелите” в Народния, мненията бяха разнородни и на двата полюса. Колкото и да харесвам като цяло нещата на Деси Шпатова, колкото и Снежина Петрова да ми е любима актриса, да не споменавам и останалите известни актьори, така и не успях да преброя повече положителни точки от отрицателните такива, с които да спомена с добро тази постановка. За мен беше едно от най-скучните неща, които съм гледала, темата не е актуална и отново тази ненужно дълга времетраеност... Въпросът дали такива постановки, с много на брой актьори на сцената, трябва на всяка цена да е с такава голяма продължителност откъм време? Ако няма какво толкова да кажеш и да предадеш като послание към публиката, защо трябва да задържаш хората в салона да гледат безумия, а в останалото време – скука? Не съм от хората, които си тръгват по време на представление, но предполагам, че както аз, така и други са имали такова желание, но просто са оставали докрая с тихата надежда, че всеки момент нещо ще се случи, но за съжаление, надеждите в повечето случаи остават неоправдани.

„Вълшебна нощ” – Народен театър, Камерна сцена на 4-ти етаж.
Авторски спектакъл на Александър Морфов, по произведения на Бекет, Мрожек и Йонеско. С участието на: Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Рени Врангова, Веселин Анчев и Красимир Недев.

С голямо нетърпение очаквах завръщането на тази постановка в афиша на Народен театър след дългогодишно отсъствие, защото не я бях гледала. Харесвам Морфов, харесвам напоследък изявите на Рени Врангова, очаквах и появата на новото попълнение в състава – Веселин Анчев, но последните двама присъстват за не повече от 15 мин. от спектакъла, през останалото време гледаме скечовете на Тео Елмазов и Пламен Пеев. Има доста добри моменти и остроумия, но така и не успях да се настроя за театър, защото имах усещането, че съм повече в цирка и гледам представлението на клоуните. Не знам дали тук е моментът да го напиша, но на тази постановка до мен се настани двойка, при това на възраст по-голяма и от моята, която през цялото време се натискаше, целуваше и опипваше. Такова нещо не бях срещала в театъра, направо се потресох! В кино, ако бях, сигурно нямаше да ми направи такова впечатление, но на театър да си правиш такива срещи и да допуснеш такова поведение, трябва наистина много да си западнал. Ако има някаква петиция цените на мотелите за няколкочасова „почивка” да са по-евтини от билетите за театър, ще се подпиша с две ръце!

„Канкун” – Малък градски театър „Зад Канала”, Главна сцена
Автор: Жорди Галсеран, реж. Бина Харалампиева, с участието на: Ирини Жамбонас, Филип Аврамов (заместващ титуляра Христо Мутафчиев), Искра Донова и Ивайло Христов (актьор от Пловдивския театър).

Жорди Галсеран е млад испански драматург, който стана известен и в България, след като няколко негови текста бяха преведени, а някои от пиесите му поставени на сцените на родни театри. Най-известната от тях е „Шведска защита” (оригинално заглавие „Методът Грьонхолм“), поставена също в Театъра „Зад канала”. Актуално е новото заглавие, което се поставя в Младежки театър „Карнавал.com”, с реж. нашумялата в момента Василена Радева, за който ще пиша след като го гледам.
След разочарованията, за които писах по-горе, ред е и за нещо хубаво, което мога да препоръчам, а именно „Канкун”. Странното заглавие идва от мястото, където се развива действието, а това е името на мексикански курорт, където две семейни двойки, които се познават от дълги години, прекарват съвместно почивката си. Няма да преразказвам какво и как се случва, но пиесата претърпява сериозни обрати, които в никакъв случай не мога да определя като клиширани, а финалът е провокативен и неочакван. Ирини Жамбонас (награда Икар и номинация за Аскеер 2011 за водеща женска роля) е невероятна в образа на Ремей. Бях на първи ред и успях да я гледам съвсем отблизо с каква страст изгражда героинята си, която й е лепнала точно по мярка. Много красива, елегантна и със самочувствие, което не дразни, а възхищава. Текстът (прекрасен превод на Нева Мичева) и действието са стегнати, пиесата е съвременна, истинско удоволствие да се откъснеш от своя си свят и да се потопиш за два часа в друг.

36 часа

2011-05-16T14:57:00.003+03:00

Този уикенд беше наситен с доста културни събития в София. В събота се проведе поредната Нощ на музеите и галериите. Приятно впечатление ми направи факта, че с всяка поредна година участието на музеи и галерии се увеличава като брой и самите те, като обекти, правят реклама на събитията, които ще провеждат. PR-ът им е ненатрапчив, скромен дори, но идеен, не разчитат единствено и само на държавна и общинска подкрепа, а се включват самостоятелно и самоорганизирано. Забелязваха се и съвместни изяви с други жанрове на изкуството – литературни четения и концерти. Всичко това с цел привличане на повече публика. А такава, за щастие, наистина имаше, при това в голямо количество и разнообразие. Дали защото беше безплатно, или пък защото времето беше топло и напълно подходящо за нощни разходки и гуляи, дали защото нямаха какво друго да правят в събота вечер, но маса хора щъкаха денонощно из центъра на София. Отделно от това се провежда за първи път и Хартиен фест от 3-ти до 25-ти май, като специално в съботата, ул. „Гурко” беше затворена за посещения и наречена само за този ден „Хартиената улица”. На нея можеше да се видят мебели от хартия, млади хора показваха на деца и възрастни изкуството оригами, имаше дори хартиен автобус.
За мен лично най-интересното в този уикенд беше 36-часовият театрален и кино фестивал, който се проведе в НАТФИЗ. Не успях да гледам всичко, но малкото неща, които успях да видя, ми харесаха и вдъхновиха. Не можах да стана рано, както си бях намислила и затова се добрах в късния следобяд и първото представление, което успях да гледам беше „Хамлет” – спектакъл на 4-токурсници от класа на проф. Красимир Спасов. Искам да спомена, че публика за тези изяви имаше страшно много, вярно, че е безплатно, но там бяха предимно млади хора, които с програми в ръце се редяха по опашки пред различните зали и сцени, ентусиазирано чертаеха схеми на кое представление кога да отидат. Успях да посетя и прожекция на късометражно кино, която представляваше дипломни работи на студенти предимно 3-ти и 4-ти курс. Повечето бяха доста свежи и забавни. Все пак не е лесно да се вместиш в 5-10 мин. и да пресъздадеш цяла една идея с послание. На голяма сцена гледах и танцовия спектакъл „Ерос и Психея” - по мотиви от древногръцки митове, дело на четвртокурсници от Театър на движението, ръководител доц. Петя Цветкова. Беше нещо много красиво и неочаквано за мен, тъй като изкуството на балета и танца никога не са ме вълнували и не разбирам от това. Но когато нещо е красиво и те отнася в друг свят от емоции, защо трябва да разбираш? Достатъчно е само да имаш сетивата, да ги отвориш и да се наслаждаваш.
Не можах да остана за нощните представления, но съм сигурна, че е било страшно вълнуващо и тогава. Забелязах, че на следващия ден имаше по-малко хора, но това не означава, че е нямало интерес. Все така залите бяха пълни и нямаше места за всички. Атмосферата беше невероятна, празнична, самите студенти си я направиха такава. Пред входа винаги беше пълно с млади и красиви хора, шарени, пъстри, усмихнати, лъчезарни – радост за окото. Вечерта някой беше донесъл китара и купонът си течеше не само в залите, а и извън тях. В сравнение с миналата година, нещата, които се представиха този уикенд, бяха повече, публиката също. Дано тази тенденция се запази и за следващите прояви. Но тогава със сигурност ще трябват повече зали, с по-голям капацитет, защото интересът съответно ще е по-голям. Не видях голяма част от нещата, които си бях набелязала предварително, просто защото не успях да вляза в залите – всичко беше пълно, дори правостоящите места бяха заети и това се случваше 20-30 мин. преди самите представления. Хората си чакаха ред доста преди проявите, но всичко ставаше търпеливо, без блъсканици и излишни нерви, поне аз не станах свидетел на такива.От нещата, които видях, мога да кажа, че съм обнадеждена от новата смяна бъдещи актьори, режисьори и драматурзи, които ще застъпят в младото българско кино и театрална сцена. Трябва им повече самочувствие и поле за изява. Този 36-часов маратон, който се проведе тази събота и неделя, определено е едно от нещата за показване на подкрепа и съпричастност в тази насока.

u2- live - with or without you

2011-05-10T11:29:00.000+03:00

Това е едно парче, на което винаги настръхвам, когато го слушам. Толкова емоции и спомени ме свързват с него, че ще ми остане любимо, не само защото е на U2, а защото Е. Обичам Боно, поезията му, хъса му, кожените панталони, mephisto-очилата, зад които крие небесносините си очи, енергията да се занимава с много други неща, освен музиката. Колко ли мацки досега е изкарвал на сцената и им е пял на ушенце? Едва ли има такава статистика, но съм сигурна, че хиляди още желаят да са на тяхно място, между които и аз :)
Честит Рожден Ден, Боно!

Dave Gahan (Depeche Mode) Love Will Tear Us Apart - Joy Division Cover @...

2011-05-09T12:30:00.000+03:00

Видеото, макар и с кофти качество, е само отпреди три дни. Дейв изпълнява едно любимо парче на Joy Division - личи му, че го вдъхновява. Мини-концертът е по повод получаването му на награда от благотворителната организация MusiCares, която ежегодно награждава известни музиканти, преборили се със своята зависимост към алкохола и/или наркотиците. Дейв е с няколко килца отгоре, но все така в отлична форма. Изглежда прекрасно, дори по-добре, откакто го видях за пръв път по телевизията преди около 25 години и си беше „любов” от пръв поглед. Момичешки трепети, които и до днес ме държат като го гледам май. За пръв път го видях наживо преди близо 13 години, беше почти нереално, останало ми е най-вече усещането от този концерт, защото почти нищо да не си спомням от него. Усещането да видиш любимата си група наживо за пръв път и мъжът, който дълги години е „висял” на плакати над леглото в детската ти стая, е невероятно. Спомен за цял живот. Усещането се е повтаряло със същата сила и в следващите концерти, на които съм била. Покрай страстта си към Depeche mode съм създала здрави приятелства през годините, които са трайни и валидни към днешна дата, за които съм благодарна, че ги имам и поддържам. Идеята DM сплотява и облагородява.
Честит Рожден Ден, Дейв!
49 не му личат изобщо, нали?

На театър: Мъртвата Дагмар или Малката кибритопродавачка

2011-04-29T12:25:00.003+03:00

Това е една модерна приказка за пораснали деца. Поднесена с много свежо чувство за хумор, ирония, емоция и невероятен екип от актьори. Режисьор е Ида Даниел, а текстът е на Светозар Георгиев (ghostdog), автор още и на текста към спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители”. Мястото е зала „Underground” на ТР Сфумато, музиката е наживо (но на сляпо) и е дело на „Ambient Anarchist”. Споменах, че свирят „на сляпо”, тъй като по време на целия спектакъл, бяха като невидима, но важна частица, за сметка на това шумна, от всичко случващо се на сцената, но така и си останаха невидими, зад вратата, буквално. А тази врата всъщност не е случайна и каква да е врата. Тя също има роля в пиесата. Това е вратата, която е пропусквателният пунк между живота, тук и сега и предверието към отвъдното (или както там се казва). В случая, зрителите виждахме какво става именно в това предверие, където се вземат важни и съдбовни решения за душите на мъртвите. А зад вратата си е нашият живот, който продължаваме да си живеем след като свърши пиесата. Всъщност и зад нея свирят "Ambient Anarchist", които така и не виждаме, за добро или лошо, но пък супер идейно като хрумване. Странното беше, че музиката им не е на запис, а музикантите си бяха там, видях ги преди самото представление, с инструментите си, но така и не се показват на сцената, дори на финала, когато актьорите обират овациите на публиката.
Ако някой има някакви хубави очаквания за това Предверие, където се случва целия спектакъл, със сигурност няма да се оправдаят. Това е една мрачна стая, без прозорци, бетонни и олющени стени. Интериорът е мизерен откъм вещи – специална поставка за Специалния Тефтер, в който се записват нощните дежурства, черен стар телефонен апарат с шайба, от 60-те, който работи отвреме-навреме, тук-таме 1-2 стола в употреба, пластмасови чашки за кафе, еднократна употреба и май с това се изчерпва всичко. Не, по-скоро всичко започва оттук. Това е само описание на сцената, а всичко, което се случва е пресъздадено от едни великолепни млади, непопулярни (засега), но супер талантливи пет актьора: Огнян Голев, Петър Мелтев, Димитър Марков, Юлиян Петров и Александър Митрев. Всеки един от тях изгражда неповторим образ, в който си пасва идеално и се усеща удоволствието, с което го прави.
Действието се развива около Коледа, мястото е пристанището на Копенхаген. В мрачното предверие на Чистилището се появява стриктен, прилежен и елегантен Малък ангел-стажант (Д.Марков), който изглежда точно като пиколо в долнопробен хотел – зализан, с бели ръкавици, бяла риза и костюм, (понякога) досаден буквалист, в стремежа си да се хареса на Шефа си. Чинно се разписва в Тефтера за присъствие, с прикрепена към него писалка, която виси на канапен конец. Докато очаква останалите си колеги, похапва сладки в найлонова торбичка – локумки, поръсени с пудра захар. По-натам черпи с тях и останалите, но главно сам си ги изяжда. Втори влиза Висшият Ангел (П.Мелтев) – елегантен, достолепен, с ехидна усмивка и отегчение на лицето, която показва, че знае и е видял 2 и 200, дори повече, през дългите години служба и бюрократични проблеми, с които трябва ежедневно да се справя. А времето за него е само едно доста разтегливо понятие всъщност. Бавно и внимателно закача на стената работното си облекло на Ангел, които са ангелски крила, разбира се. Негова любима играчка е малка бяла топка, която му служи не само за да държи нещо в ръцете си, но чрез нея изпълнява странни вълшебни и магически трикове. Естествено равновесието трябва да е пълно и затова към компанийката се присъединява Главен Демон (Огнян Голев) – в черен костюм, червено шалче и ярко червени изразителни чорапи. Само рогцата, опашката и тризъбеца му липсват, но явно ги е оставил за начинаещите след него, той е над тези тривиални неща, със самочувствие и лека иронична арогантност към хорските проблеми и по-специално шопинга по Коледа. Остават му само няколко "бройки" за да удари бингото, т.е. още няколко души, които да отведе в Ада, които да му гарантират издигане в служебната йерархия. Има странен тембър на говор, а когато се разгневи, под елегантното му иначе сако, изникват в миг черни перушинести крилца, а говорът му става още по-странен, като говори със специфична техника „отвътре-навън”, с повече гласни, а крещенето му „навътре” определено си заслужава да се чуе.
В предверието на Чистилището се получава сигнал по телефона, че е открито мъртво малко момиченце на име Дагмар, което има едновременно следи от изгаряне и от измръзване. Въпросът е кой да отнесе душата й – Ангелът или Демонът? Оказва се, че освен малката Дагмар, над 20 още души са изгорели в пожар. Демонът протрива доволно ръце, защото с тях си осигурява така жадуваната бройки и не може да повярва на късмета си, че това ще е последната му работна вечер като обикновен придружител на души в Пъкъла. А Главният Ангел чрез хитри уловки и интриги се стреми да провали това дело, като му предлага различни варианти на сделки с душите, дори и разпределение по равно и всички да са доволни. Но за да се спази протоколът, задължително трябва да се изслушат Разказвачите на събития. За съжаление главният и възможно най-обективен разказвач – „някой си” Кристенсен е зает, заети са и братя Грим, Перо и останалите най-оборотни, затова изборът остава между двама налични – традиционалистът Омир и новото попълнение Тупак Шакур. Демонът настоява да чуе разказа на Омир, а младият Ангел-стажант настоява да се призове фрийсталъра Шакур, защото му е фен, а и защото му е обещал да го препоръча при следващ случай, за да си направи и той бройките съответно. В крайна сметка изслушването започва с Омир (Ю.Петров), небрежен, в черно, с ризка на бяло-червени квадратчета – типичен древногръцки поет. Погледът му трескаво синее, но няма как да вижда, има слабост към твърдия алкохол, разказва истории с „омирова стъпка” и се гневи, когато някой се осмели да го прекъсне, като си върши работата. Последен към пиесата, с близо половин час закъснение, към компанията се присъединява и Тупак Шакур (А.Митрев) – в черен костюм, без риза, но пък накичен с бижута – обеци, пръстени и синджир на врата, на който виси ангелско крило, доколкото успях да го определя. Разбира се неговият начин на разказване е съвсем различен от този на Омир, но далеч по-интересен, забавен и комичен. За негово щастие и улеснение са му позволили да вкарва (о)свободен текст в разказите си и той щедро се възползва от това, за радост и емоция на публиката, която през цялото време бурно го аплодирахме.
Всичко разбрахте дотук, нали? Малко се съмнявам... а и не е нужно. Всъщност не исках да преразказвам сюжета, а по-скоро да провокирам тези, които все още не са гледали тази невероятна театрална свежест, да го направят. Доброто настроение, щурата атмосфера, готините лафове, абсурдният текст, който е прекрасно адаптиран от невероятната актьорска игра, са просто гарантирани.

The Cure - Lovesong

2011-04-21T21:23:00.000+03:00

Днес този рошав момък навършва 52. Почти по софийски той расте, но не старее, защото е запазил детското в себе си, сладката наивност в излъчването му е изписана върху гримираното му лице, а аз винаги ще го свързвам с топираната коса, неизменното червило, и грамадните кларкове и бомбета, с вечно развързани връзки, за които още помня набилото ми се в главата сравнение, че били като "паркирани трабантчета пред панталона му". Последните близо 20 години израстнах с песните му, с магията на текстовете му и с тихата меланхолията, която оставят след себе си. Поствам едно от най-известните парчета на Кюър, което за мен е едно от най-великите любовни такива, писани някога.
Happy Birthday, Mr. Smith!

На кино: "Бютифул"

2011-04-15T16:19:00.002+03:00

Харесвам филми, брутални и истински, които след финала те оставят със свит от нерви и напрежение стомах , държат те в будно съзнание, различни от сериалите и захаросаните филми, масово разпространявани и пълнещи киносалоните, които следват стриктно масовото клише: „да разтоварват” и „откъснат от действителността”. Снощи гледах филм, който дълго ще остане в съзнанието ми – „Бютифул”, на реж. Алехандро Гонсалес Иняриту. Същият, който създаде преди това великолепните „21 грама” и „Вавилон”. За разлика от тях „Бютифул” е доста по-различен, по-груб, по-тежък и най-вече безнадежден. Като изключим невероятния в ролята си Хавиер Бардем, във филма звезди няма, а и излъчване му в него е на километри от холивудския имидж, езикът е испански (завръщане към първия филм на режисьора „Кучешка любов”), а действието се развива в Барселона. Ако някой е влюбен в този испански град, а „Вики Кристина Барселона” е сред любимите му филми, по-добре да не гледа „Бютифул”. По някаква странна ирония Бардем играе и в двата филма. Докато в този на Уди Алън градът е представен в най-прекрасната си и слънчева светлина, то във филма на Иняриту, Барселона е в най-покъртителния и жалкия си образ, който едва ли някога е създаван за този вдъхновяващ по принцип град. Филмът е заснет с цялата красота и майсторство на операторското изкуство – цветове, чисти и ярки, кристални и прекрасни, толкова наситени, че омагьосват през екрана. И цялата тази цветна красота е създадена за филма сякаш с една-единствена цел: да покаже една ужасно грозна Барселона. Не знам каква смелост (или пък наглост) е трябвало да сложиш на цялата тази показана на екрана грозота и печал, заглавие като „Бютифул”. Радвам се, че и разпространителите му за България са оставили заглавието без превод, понеже какъвто и да е той, щеше да стои нелепо. Защото освен в заглавието, във филма няма красота в нищо и никъде. Напротив – грозотата шества смело от екрана. Героите са грозни; жилищата, които обитават са грозни и мизерни. Имаш чувството, че ако си напрегнеш малко повече сетивата, ще усетиш през екрана цялата тази смрад и уродливост, която се показва през цялото време. Свиваш се в удобната седалка на киносалона и притихваш пред цялата тази мизерия и отчаяние. Защото във филма няма оптимизъм, няма надежда, няма нищо, за което да се хванеш, за малко поне да се успокоиш и да залъжеш съвестта си. Напротив, трагедиите следват една след друга и се питаш след всяка поредна „Колко още има?” Мислех си, че с много малко изключения, единствено филмите на Ларс фон Триер могат да ме докарат до потрес и ужас по отношение на истории със запазена тема за финал „отчаянието”. Но вече знам, че датчанинът има достоен конкурент в лицето на Иняриту. Ако той продължава да следва линията на „Бютифул”, трябва да пускат зрителите след щателна проверка не само за билети, но и за огнестрелни и хладни оръжия или предмети, с които могат евентуално да (се само)нараняват. Всъщност след всичко това, което написах, не знам дали ще ми повярвате като ви кажа, че филмът е удивително прекрасен. Филм, който е съвършен като идея и реализация, който разтърсва из основи и дълбини. Филм, който едва ли ще имаш смелостта да гледаш втори път (освен ако не си мазохист), но който няма да забравиш дълго. Филм, който разчуства и докосва сърцето, не с красота, любов, зрелища и ефекти, а тъкмо обратното - с липсата им. Защото има и такива истории, те са истински и неподправени, представени по другия начин - грозния, което не означава, че не съществуват. Те са там и чакат просто някой да ги покаже такива, каквито са. След финала на филма, като светнаха лампите в киносалона, се огледах и видях, че повечето хора бяха с насълзени очи. Имах чувството, че за тези близо два часа и половина, сме били на една масова терапия по доброволно депресиране, за която дори сме си платили. Лично аз не съжалявам ни най-малко, че видях този филм. Едва ли ще го гледам втори път, но със сигурност знам, че следващите поне пет филма, които ще гледам в бъдеще, ще бъдат безсмислени разтоварващи комедийки, на които след час време няма дори да помня и заглавията. Все пак трябва да си възстановя душевния баланс.

На театър: Зимна приказка

2011-04-01T12:13:00.005+03:00

Миналата седмица посетих една от най-новите постановки в програмата на Театрална работилница „Сфумато” – „Зимна приказка”. За съжаление нямам възможност да ходя често на представления в тази част на София, защото не са ми удобни като местоположение и е по-скоро изключение, когато успея да отида да гледам нещо в някой от „карето” театри, разположени на Канала. Харесвам малкия салон на „Сфумато”, има някаква собствена арт-атмосфера. Последно гледах там миналата година „Изкуството на смиташ боклука под килима”, на Деси Шпатова, постановка на Пазарджишкия театър, която обра най-значимите награди „Аскеер” през 2009 г., включително и за най-добър спектакъл. Ако нямах желанието да гледам на всяка цена точно това представление, едва ли щях да се вдигна до „Сфумато”, защото единствено там се поставя на софийска сцена. След като го изгледах, нямаше как да не призная, че точно там му е мястото като сцена в София. Но нямах намерение да пиша за тази постановка сега (тя си заслужава съвсем подробно и отделно ревю. Препоръчвам я с две ръце!), а за последната засега творба на Маргарита Младенова. Именно тя и Иван Добчев, в ролите им на създатели и мениджъри на работилницата, монополно едва ли не диктуват правилата в този скрит като в гората на Хензел и Гретел театър. Факт е, че в него се поставят предимно постановки, режисирани от самите тях и трябва да си твърд почитател на този театрален дует, за да харесваш всички неща, които поставят. Признавам си, че аз не съм от тях, но това е по-скоро защото съм гледала едва малка част от нещата им през годините там. Впечатлението, което са оставили в мен обаче е, че до голяма степен подходът им на правене на театър е един и същ и малко или много се повтаря. Вярно е, че това може да се тълкува и като тяхна запазена марка и стил, но от друга страна, ако не променяш нещо през годините, не вливаш нова кръв, нови идеи и не влизаш в крак с новото, това понякога може да поомръзне и на най-верните ти фенове. „Зимна приказка” се счита като последното произведение на Шекспир, написано преди смъртта му и единственото такова, в което се случва чудо на самия финал, нещо нетипично за останалите му творби. Трудно е да се определи с една дума дали е комедия, трагедия или се смесват няколко жанра, но за мен беше интересно да видя на сцена този текст (великолепно преведен от Валери Петров), който не е от типичните Шекспирови творби. Може би най-красивото и оригиналното в постановката беше сценографията, дело на Даниела Олег Ляхова. Декорът ми навяваше асоциация с кубчето „Рубик”, само дето не беше цветно, а изцяло бяло, съставляващите кубчета се очертаваха едно от друго от тъмно-белите до сиви контури, които според сцените и сюжета се местеха по вертикала и създаваха нови пространства и неподозирани ниши. Играта със светлината беше много идейна, като на моменти беше главен инструмент за въздействие в определени сцени. Костюмите на актьорите също бяха изцяло в бяло и различните му нюанси, в синхрон с асоциацията, която се прави със заглавието на пиесата. В последствие се бях интересувала за тази набиваща се на око белота през цялото време, която се излъчваше от сцената и разбрах, че не е била случайна. Действието се развива в две отделни царства-господарства – Сицилия и Бохемия, като белият цвят в Сицилия се приема като студен нюанс, докато в Бохемия е топъл. Точно този контраст е заложен в пиесата. Първото действие от пиесата навява хлад, студ, съмнения – развива се в Сицилия. Макар и на бял декор, светлината е приглушена, думите потискат и над всичко това е героят на Цветан Алексиев – един умопобъркан от неоснователна ревност цар Леонт, който погубва заради лудостта си най-близките си. И една прекрасна Маргита Гошева, която прави невероятна роля. Втората част от спектакъла е с много по-ведро и дори весело настроение. Действието се развива в Бохемия, а декорът е по-бял от всякога. С усмивка и едва ли не с умиление на сцената се вижда един много приятен дует - Явор Бахаров като един млад и влюбен принц Флоризел и неговата любима Пердита, чиято роля се изпълнява от Елена Димитрова; един беден, наивно-добродушен овчар, син на смешен кралски придворен и един страхотен Бойко Кръстанов като шут и мошеник на дребно, който прави страхотна роля и е най-свежият персонаж в спектакъла. Лично за мен пиесата е много добра и поднесена по един оригинален начин на зрителите. Отдавна не бях гледала на сцена класическа Шекспирова драматургия и това разнообразие ми се отрази положително. Доколкото знам, това заглавие се поставя за трети път в България, като предишното е под режисурата на Мариус Куркински за Народния театър, с награда Аскеер за най-добро представление през 2003 г. Не съм го гледала, а и няма да мога, тъй като вече не е афиша на театъра, така че няма как да се направи паралел между тях, а и не е необходимо. Макар че за мен лично щеше да е любопитно да видя и погледа на Мариус към този текст и съм сигурна, че щеше да е съвсем различен. Иска ми се за финал да цитирам тук думите на режисьорката Маргарита Младенова, казани след премиерата на „Зимна приказка”: „Единствено жестът на прошката може да възстанови хармонията мужду хората. Шекспир е закодирал невероятни съдържание, предупреждения, свои големи тревоги, пък и надежди но така или иначе това послание може да бъде разчетено като: театърът е мястото на чудото и ако вярваш, то се случва”.

*Снимките са от официалния сайт на Театрална работилница "Сфумато".

Почистване на плажа при устието на р.Камчия

2011-03-22T12:08:00.004+02:00

Представителството на Surfrider Foundation Europe в България организира почистване на плажа при устието на река Камчия на 26 март 2011 г.
Това ще бъде първата акция на наскоро създадения клон на организацията в страната. Почистването на плажа е част от емблематичния за Surfrider Foundation Europe проект Ocean Initiatives. Целта на проекта е да привлече вниманието на обществеността към проблема със замърсяването на водните басейни и прилежащите им брегове и плажове чрез почистването им. Първото почистване от Ocean Initiatives се осъществява през 1995 г. От тогава инициативата се е превърнала в една от най-мащабните граждански еко мобилизации. През 2010 г. в Ocean Initiatives се включиха 40 000 доброволци и привърженици, както и 7500 училища от 34 страни с организирани повече от 950 отделни акции. Екоинициативата ще се организира в дните между 24 и 27 март 2011 г., когато ще бъдат почистени плажове, езера, реки и морски дъна. Желаещите да се включат в еко акцията могат да отидат на алеята от лявата страна на устието на река Камчия на 26 март в 13 часа. Ако искате да получите повече информация за Surfrider Foundation Sofia, можете да посетите официалната страница във Facebook: http://www.facebook.com/surfriderbg. Surfrider Foundation Europe е регистрирана като екологична организация с идеална цел във Франция през 1901 г. Тя организира екологични кампании и разпространява образователни програми. В нея членуват 8 000 души, 1 500 доброволци и 30 000 привърженици от 40 местни представителства в 12 европейски държави.

p.s. Текстът е взет от офицалното съобщение, което популяризира кампаниаята. Ако не познавах лично един от главните иницатори и организатори на събитието, едва ли щях да постна този текст, но знам, че той е упорит и до наивност идеалист в тази начинания. Истински се надявам да имат успех в тази чудесна еко-идея и дано се намерят повече ентусиасти, които да се присъединят към проекта. Лично аз нямам възможност този уикенд да присъствам, но със сигурност ще следя следващите иницативи, защото виждам смисъл във всичко и искам да съм съпричастна.
И за финал: Честита Първа Пролет! Нека да има повече слънце, усмивки и щастие в сърцата и пролетно настроение в душата :)

Jamiroquai - Cosmic Girl (Montreux 2003)

2011-03-12T16:44:00.000+02:00

Ето че след слухове, които витаеха дълго време около новоизлюпения фестивал Elevation 2011 в Разлог, се потвърди дългоочакваната новина, че Jamiroquai идват! Лично за мен това ще е сбъдната мечта, тъй като съм фен на групата още от първия им албум и отсега тръпна в очакване да видя Jay Kay на родна земя, да разходи неизмения adidas-ки екип и безумните си индиански шапки по сцената :)
Stereo MC's също са в отбора на новите попълнения, очакваме следващите изненади.
Аз вече имам билет и чакам юни.

История с мекици

2011-02-24T14:46:00.001+02:00

Понеже имам щастието и късмета да ходя пеш до работа и обратно, независимо, че ми отнема понякога и доста повече от половин час, почти всеки делничен ден, на път за там, минавам през 2 фурни в квартала, в който живея, които са близо една до друга и продават закуски собствено производство. Горе-долу асортиментът им е еднакъв, но само едната предлага много вкусни мекици, поръсени с пудра захар, които направо ми иде да нагриза още щом ги помириша. Е, ям си ги на работа, а не по пътя, уж за по-естетско, както се казва. От месеци почти всеки ден като минавам оттам, си купувам по 2 мекици, като в повечето случаи оставям точно стотинки на продавача, който май е и собственик на фурната, докато жена му обикновено ги меси, приготвя и пече. Започнах малко отдалеч, но вече стигнах до същината на темата. Тази сутрин собственикът, който ме познава като редовен клиент, липсваше като на негово място беше друг господин, който за пръв път виждам, както и жената на собственика, която си месеше тестата, както обикновено. Поръчвам си обичайната закуска, но се усещам, че нямам дребни в момента и подавам банкнота от 10 лв. като се извинявам за неудобството. Човечецът явно нямаше да ми върне и затова се обърна към госпожата с тестата да развали парите. И онази като се обърна с всичките си телеса и обезумял поглед, като взе да ми се кара на мен защо съм нямала дребни (?!) и да ръси обиди по мой адрес - цялата в брашно и теста по нея, като се запени и разлюти, направо ми увисна ченето от изненада! Толкова бях смутена от реакцията й, отделно че беше рано все още и се разсънвах, а явно и аз съм била пък още по-зле, защото взех да се оправдавам (?!) на свой ред, доколкото можеше да се вземе думата от нея, стана един цирк... Накрая вместо да ме помоли поне да отида да си разваля „едрата” банкнота в съседен магазин, или поне най-малкото ако беше с всичкия си акъл, като една съвестна търговка, тя самата щеше да го направи, „дамата” ми изкрещя да извадя от чантата си мекиците и да ги върна! Щях да падна! Естествено след тези властни команди от нейна страна се подчиних, извадих тъпите мекици, които вече отдавна ми се бяха отяли и ги подадох на не по-малко ошашавения продавач. Добре поне, че в паниката си успях да си прибера парите. Само успях да кажа, че загубиха редовен клиент в мое лице, а в същото време исках и много други неща да й кажа от рода на **** $$***%@****, но прецених, че не си заслужава да падам на нейното ниво.
Вече толкова часове минаха, а още го мисля и се ядосвам. Защо ли? Искам да го забравя и да отмина, обаче ми е трудно. Толкова унижена и тъпа се почувствах, че още дори си мисля с какво толкова съм предизвикала гнева и арогантното поведение на тази жена? Но вече знам със сигурност, че дори от глад да умирам, оттам повече нищо няма да купя! Аман от простотия и селяния!

Jared Leto насред Пирин? Да!

2011-02-18T08:36:00.002+02:00

Elevation Fest 2011, 24-25 юни, Разлог, местността около Предела. Освен 30 seconds to Mars, ще се включат още Hurts, Parov Stelar, Dog eat Dog, очакват се потвърждения и за още групи. Билетите вече се продават в мрежата на Eventim.bg, като цената за 2 дни е 96 лв.

Отсега правя комбинации за транспорта до там :)

PRIMUS- My name is Mud -LIVE -Québec

2011-02-09T14:35:00.001+02:00

За всички фенове на Primus и шантавия им предводач Лес Клейпуул: След 13 години отсъствие от европейската сцена, те се завръщат! Тук може да се намерят конкретните дати и места, дори да се закупят билети за лятното им турне. Снощи едни мои близки приятели ми се изхвалиха, че са си купиха вече за Берлин. Дано към списъка се добавят и още дати, а защо не някой български промоутър да се сети да ги покани и тук? Откога само мечтая да видя наживо безумните широки разкрачки по сцената (наречени танци) на великия Лес, както и да чуя неповторимия му изкъртващ бас... ехххх.... :)

На театър: "Откат"

2011-01-31T09:40:00.006+02:00

След няколко разменени мнения под постове с две прекрасни дами, които открих в блоговото пространство – Violka-Antevasin и Nadinka и с които намерихме общ език и интереси, реших да споделя по-подробно моите впечатления от постановката „Откат” в Театъра на Българската Армия. Гледах спектакъла на 26.01., което беше едва второто представяне пред публика. На премиерата е присъствала Nadinka, чийто пост много харесах и споделям. Режисьор е Стайко Мурджев („Пухеният”), а сценарият е по сборник с пиеси и диалози от Захари Карабашлиев – „Откат”, изд. „Сиела”. Който е чел книгата знае, че тя е съставена от отделни пиеси и диалози, част от които са свързани по един или друг начин, други напълно самостоятелни като идея и смисъл + „Неделя вечер”, която е най-голямата като обем творба в книгата, разработена като самостоятелна пиеса. Същата се поставя в Театър „София”, с реж. Здравко Митков, която все още не съм гледала, поради твърде редките й присъствия в афиша на театъра и самата му локация, която не ми е твърде удобна и затова е леко пренебрегнат от мен ;)
„Откат” е пиеса за НЕчуването - един от проблемите на 21-ви век. Защото всички говорим, говорим... почти до откат, но дали се чуваме всъщност? Едва ли. Иначе нямаше да я има тази огромна пропаст, която зее особено в последните няколко години в отношенията между най-близки помежду си хора: родители-деца, любим-любима и в по-широк мащаб: учител-ученик, съсед-съсед, служител-работодател, избирател-политик и т.н., всеки сам може да си допише... Но смисълът е един – липсата на комуникация между Човек-Човек. Защото всички сме хора, имаме нужда да общуваме, да споделяме, но и да изслушваме човека срещу нас. Не случайно има толкова много книги на тази тематика, филми с подобен сюжет, статии в медиите. Един от парадоксите на съвременното общество е именно този, че колкото повече средства за комуникация има на пазара, колкото повече средства се инвестират в този сектор, толкова по-сложен и труден става процесът на „доставката” на думите на подателя до остсрещната страна, за когото са предназначени – получателя. Връзката някъде се губи, пропада в бездна. Или както прочетох някъде нещо по темата, което много ми хареса, е относно днешното общуване, което е „препълнено” от говорене и „изпразнено” откъм чуване. Къде е проблемът тогава?
Липсата на комуникация, липсата на чуваемост, липсата на диалог, липсата на разбирателство и липса за желание за отстраняване на всичко това – тези въпроси и теми са засегнати по най-директен и целенасочен начин в пиесата, като средството са острите думи, нецензурни, смели, тъжни, смешни, грозни и съскащи. Думи, които попадат право в целта и те стисват за гърлото и от тях не можеш да преглътнеш. Всички ние ги усещаме, разбираме ги, дори само с кимане на глава, познати до болка и втръсване, но за които (почти) не говорим. Не случайно няколко пъти в пиесата, в различни ситуации и действия, се повтарят думите, които иначе са изречени в едноименния разказ „Откат” от т.нар. Възрастен мъж: „Не чуваш. Никога не чуваш какво ти се говори, защото си зает да мислиш какво да кажеш след това”. Веднъж, два пъти... следващите пъти вече сам довършваш изречението и то кънти в съзнанието на repeat...
Признавам си, че докато четох книгата, а след това и като гледах представлението, по съвсем различен начин си представях действията и героите. Но това не означава, че не ми допадна гледната точка на режисьора. По оригинален начин той е представил своя замисъл от прочита – чрез динамиката в текста, прекрасната сценография и костюми, дело на Нина Пашова, вмъкнатите като антракт между отделните сцени 3D анимации, умело вплетени с впечатляващата музика на Петър Дундаков (екс „Тибетски сърца”) и не на последно място актьорския състав. Образът, който обединяваше всички сцени, беше героят на Иван Радоев. Той няма име, но има професия – писател. Той е синът, братът, съпругът, любовникът, приятелят, свързващото звено между всички останали. Другите актьори, които участват са: Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Милен Миланов, Гергана Данданова (която освен много дълга коса, има и много дълги крака, които щедро показва на сцената и за които Деян Донков, който беше седнал за мен изкоментира, че били „толкова дълги, че се чудела какво да прави с тях” хаха), Веселин Анчев, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Леонид Йовчев и Ангел Генов. Всички те са се слели с образите си, правят ги живи и оригинални. На мен лично много ми допадна екранния дует между Мимоза Базова и Милен Миланов. Може би публиката най-много се забавляваше на техните абсурдни образи и гротескови монолози, които трябваше да са диалози всъщност и се получи комичен ефект. Иван Радоев не е сред любимите ми актьори, доста ми е „дървен”, еднообразен и флегматичен с присъствието си и най-малко него съм искала да видя като централен персонаж. Още повече, че някои от елементите в книгата са с автобиографичен елемент, т.е. Иван Радоев влиза едва ли не в образа на Зак, а някакси аз не мога да си ги представя двамата един до друг. Но това е лично мнение. В никакъв случай не мога да кажа, че Радоев не беше добър в ролята си, напротив, справи се. Дори добре, за моя приятна изненада. Но това не означава, че не исках да видя някой друг актьор в тази роля.
Макар пиесата да е от български автор, поставена на българска сцена, от български режисьор и родни актьори, тя не е чисто българска и с послание само към българи. Напротив, няма нищо балканско, типичното българско в нея липсва. Тя е нещо различно от поставяните в момента пиеси от български автори – „Вражелец”, „Карнавал”, „За народното творчество”, „Римска баня” и др., които показват по един или друг начин битовизма ни, отличаващ ни като народност. „Откат” засяга глобални, общочовешки проблеми. Не знам дали е само мое мнение, или и други ще открият, че пиесата „звучеше” повече по американски, отколкото по български. Просто мое усещане. Имаше моменти и сцени, които много ми напомняха американското кино, по-точно Тарантино и Дейвид Линч (мога и конкретно да опиша сцените, но ще стане дълго, а и не е толкова важно). Безспорно е, че дългите години изкарани в Щатите са дали отражение върху творчеството на автора Захари Карабашлиев, което не го приемам като недостатък, а напротив - обогатило го е творчески.
Много ми се искаше да видя автора сред публиката в салона (имах някаква информация, че си е в БГ), но така и не го засякох. Последният път, когато го видях, беше през една декемврийска събота, когато заработвахме нещо си заради коледните празници. (отварям една голяма скоба да опиша това). Използвах обедната си почивка да отида до НДК, където се провеждаше Панаир на книгата, а в него ден Захари и Ваня Щерева даваха автографи. Носех с мен купената по-рано книга „Откат”, надявах се на чудо за да хвана поне края на срещата с тях, най-вече със Захари, но уви. Естествено всичко беше свършило докато се замъкна до там. Но явно съм имала късмет и в края на щанда на „Сиела” го съзирам да говори разпалено с някаква жена. По-точно тя му говореше, а той само кимаше и така доста дълго време. Реших да изчакам кротко отстрани докато свършат и извадих книгата, за да покажа, че точно него чакам. Забеляза ме и прекъсна разговора, за да ми обърне внимание. Със сигурност е бил изморен от срещата с толкова народ преди това, но по нищо не му личеше, напротив – беше свеж, харесваше му явно да се среща със свои почитатели, да общува с тях. Докато ме питаше за името и надписваше книгата, му споменах, че съм го видяла няколко дни преди това в Народния на „Полет над кукувиче гнездо”. Спря да пише и веднага ме попита дали ми е харесало, аз му споделих мнението си и като отворихме една тема за театър... стана страшно! Голямо отплесване беше, сигурно беше минал половин час и обедната ми почивка беше заминана на кино, докато аз говорех за театър със Захари Карабашлиев :) Накрая ме покани на представянето на „Откат” и „Приказка” няколко дни по-късно в книжарница „Пингвините”, където беше заедно с художничката Ива Сашева, не можех да му откажа.. :) Невероятно очарователен събеседник е, много леко се общува с него и ужасно бързо скъсява дистанцията, като предразполага към по-близък контакт. (затварям отплесната скоба)

Следващите ми театрални „спирки”, за които имам билети са „Български разкази” – моноспектакълът на Мариус и „Сирано дьо Бержерак”, с реж. Теди Москов в Народен театър. Театралният сезон е открит вече и за мен :) Отделно чакам с огромен интерес филмирането на култовия роман на Карабашлиев "18% сиво", чиито права са откупени от "Чучков брадърс" и вече се правят кастинги за актьори в него. Малко съм на тръни какво би се получило като краен резултат, тъй като романът ми е толкова любим, че малко ревниво се отнасям към него и едно разочарование ще ми се отрази наистина зле. Но предпочитам да е с оптимизъм към екипа и начинанието, със сигурност няма да им е лесно от поетата отговорност. А и щом самият автор се е доверил точно на тези хора, явно са спечелили доверието му, още повече, че самият той се е заел с писането на сценария.

Надявам се повече хора да отидат в ТБА и да гледат „Откат”, да има повече реклама, следващите представления да се играят пред пълни зали, защото наистина си заслужава. Все пак не са кой знае колко много качествените български книги и постановки от български автори, нека да ги подкрепяме! Дали ще има кой да ме чуе?

David Bowie - Heroes (live)

2011-01-08T16:42:00.000+02:00

За много години на всички!
И Честит Рожден Ден на този великолепен и достолепен мъж, който днес става на 64. Прав е Дали като казва, че някои хора остаряват като катедрали...
Нека бъдем герои, па макар и само за ден...

Полет над кукувиче гнездо & Фрида

2010-12-16T15:38:00.006+02:00

Минала седмица бях на две театрални постановки, които доста ме впечатлиха. Доста трудно, но все пак успешно, се снабдих с билети за най-новата постановка на Александър Морфов – „Полет над кукувиче гнездо” в Народен театър. Интересът към пиесата е голям, тъй като се поставя за пръв път в България, а и от години Сашо Морфов не е работил на родна територия. Доста инфорамция бях прочела около проекта, още преди премиерата му и се впечатлих от това, че същият вече е поставян на сцена, но в Москва (където Морфов предпочита да работи през последните няколко години), а тук в София, според думите му, вижда реализация единствено и само с участието на Деян Донков в ролята на Рандъл Патрик Макмърфи, за да го „укроти”, както сам казва. Аз също съм на мнение, че едва ли има по-подходящ актьор за ролята на бунтаря от Деян Донков, който прави изключителни роли през последните няколко години, особено на театралната сцена. Много го харесвам като актьор, а Морфов ми е сред любимите български режисьори, но това не попречи да съм леко скептично настроена към постановката. Очакванията и сравненията с едноименния филм от 1975 г. на Милош Форман са неминуеми, а да влезеш в кожата на един така ярко изразен и емблематичен образ, какъвто прави Джак Никълсън (с награда Оскар за най-добра мъжка роля), определено си е голямо предизвикателство. Лично аз останах очарована от постановката, действително беше много силна, може би една от най-добрите, които се поставиха през тази година. Слава богу не се наложи да правя асоциации с американския филм, нито други аналогии, но определено имаше придържане към книгата на Кен Киси + задължителните малки, едва забележими, но твърдо на място, добавки от Сашо Морфов, в типичния за него балкански хумор.
Рени Врангова, в ролята на сестра Рачид е изключителна – ролята й е отрицателна, но тя е толкова убедителна в нея, че по някакъв начин се замисляш над поведението й и се опитваш да я разбереш. Спокойно изражение на лицето, мек и вежлив тон, плавни движения и се чудиш това ли е „чудовището”, което на практика диктува правилата в клиниката? А тя самата е толкова крехка и мъничка сред всичките мъже на сцената. Но именно в това противопоставяне, от една страна на външен образ, а от друга – характер и същност, идва създаването на силната роля, с която Врангова се справя чудесно. Другият актьор, който невероятно ме впечатли, е Иван Бърнев. Този човек не престава да ме изумява с таланта си. В каквато и роля да се превъплъти, винаги го прави толкова всеотдайно и по толкова убедителен начин, че просто те потапя в играта си и те отнася със себе си в света на героя си. Той е в ролята на Били – заекващ, асоциален, но невероятно добродушен младеж, попаднал в клиниката под въздействието на властната си майка. Движенията му, говора, безумния поглед на моменти, са толкова реалистични, че съвсем правдоподобно си изграждаш мнение, че самият той е такъв. Не знам защо, но докато го гледах от сцената се сетих за моето първо гледане на Леонардо ди Каприо в „Защо тъгува Гилбърт Грейп?” След филма, дълго време, аз си мислех, че това не е актьор, а си е човек с отклонения, който „играе” себе си. Останах като втрещена като го гледах години по-късно в следващата му роля и там си беше „нормален”... И разбира се няма как да не спомена за поредното силно превъплъщение на Деян Донков. Коментирах с приятели точно неговия образ, някои споменаха, че преиграва и е дразнещ на моменти, аз не открих подобно нещо, дори се забавлявах на моменти, макар образът да му е трагичен като цяло. Тази енерция, която е подел със силни роли последните няколко години, дано да продължи дълго време още. Много силен и талантлив актьор е, отдаден на театъра с цялото си съзнание и дано повече талантливи режисьори го ангажират, за да извадят от него най-доброто.

Другата постановка, която гледах с удоволствие, беше „Фрида”, в Младежки театър „Николой Бинев”. Режисьор е Веселин Димов, а пиесата е дело на Саня Домазет – сръбска авторка, която присъства и постановката, когато бях и аз – 10-ти декември. Играе се в камерната зала, на сцената е едно огромно легло, върху което се случват почти всички действия в пиесата. Станка Калчева е една властна и силна Фрида Кало, която напук на всички болести, през които минава тялото й, духът й остава несломим, а цялата енергия влага в таланта и изкуството си. По много интересен начин са преплетени случки и сюжети от живота й в Мексико и Америка, срещите й с баща й, сестра й Кристина (Искра Донова), приятелка от детството Мария (Койна Русева), американската й любовница (Елена Бърдарска), Антонен Арто (Вежен Велчовски), както и с революционера Лев Троцки (Малин Кръстев), с когото са имали бурна любов. Несъмнено и логично най-много време и внимание е отделено на отношенията й с любовта на живота й – Диего Ривера. Цветан Даскалов не ми влизаше в представата точно за тази роля, но именно той играе съпруга на Фрида. За мен най-ценното и красивото в цялата постановка бяха костюмите (заслугата е на Антоанета Костова) и бижутата на героините, особено тези на Станка Калчева, която през цялото време игра с венец от живи цветя на главата си. Забележителна сценография, ефектна мултимедията (дело на Евгения Сърбева), която се прожектирваше върху цялата сцена и върху самите актьори – картини на Фрида Кало, абстракни платна, фотографии, които внасяха много интимна атмосфера и колорит в целия спектакъл. Колкото и да харесвам Станка Калчева и да имах големи очаквания да я видя в тази роля, някак тя не ми се връзваше в образа на Фрида Кало. Нямам обяснение за това. Актрисата си свърши перфекно работата, но някакси ролята не беше подходяща за нея. Четох някъде интервю с режисьора на постановката, че идеята да постави този спектакъл е била много отдавна, отлежавала е с години. Първият му избор за актриса в образа на Фрида, е бил Диана Добрева, но тя отклонява поканата, тъй като в този период повече се е вълнувала от режисьорската работа, отколкото да е на сцена. Вторият вариант е бил за сцената на „Сълза и смях”, а в главната роля да е Бойка Велкова, но проектът се е разпаднал заради липса на достатъчно финанси. Само може да се гадае какъв щеше да е резултатът, ако някой от двата варианта се е бил осъществил. Лично за мен щеше да е любопитно да видя Диана Добрева в образа на мексиканската художничка, а и мисля, че визуално и витално тя най-много се доближава до образа. Подобни сравнения и догадки винаги ще ги има, още повече, че преди няколко години излезе един чудесен филм с едноименното заглавие, в което Салма Хайек беше в главната роля и беше изключителна. Но въпреки всичко това, постановката в Младежкия театър заслужава да се види от повече зрители, най-малко защото е един нов, модерен и ексцентричен на моменти, прочит на живота на Фрида Кало, който може само да допълва и надгражда образа й от всичките опити правени досега.

Обсебен@ от Стенли

2010-12-04T20:03:00.006+02:00

Бях си внушила, че от известно време нещо не ми върви с концертите. Първо отмениха концерта на Hurts в Букурещ, за който имах билет и го отложиха с близо 6 месеца напред във времето. Второ, дългоочакваният от мен концерт на Camouflage, за който си купих билет на следващия ден от пускането им продажба, се премества от София, незнайно защо в Пловдив, в някаква дискотека на край града, с екзотичното име „Занзибар”(?!). Но може би като компенсация за всичко това, в четвъртък присъствах на нещо прекрасно, дълго очаквано, което се получи красиво – концерт на Станислав Сланев, или както си го знаем всички – Стенли. Като чух новината, че ще прави мини-турне в страната заедно с Жоро от Остава и Мишо Шишков, чак не посмях да се израдвам, че да не се прецакат работите и с това хубаво нещо. Досега го бях гледала наживо в Строежа, преди около 2 години, като гост на Остава. Бях там заради него, макар да изсвири само 4 парчета, две от които беше Обсебен, в различни аранжименти. Толкова се радвах да го видя и въпреки, че публиката го прие супер радушно, той пак потъна в своя си свят и не се показа до този месец. Гледах по Канал 1, в предаването „Нощни птици” на Искра Ангелова. Звучеше приповдигнато, изглеждаше доволен и зареден с енергия. Разказваше, че дълги години е живял умишлено в (само)отшелничество от света и е търсел единствено опора в семейството и най-близките си приятели. Мислел е, че хората са го забравили, считал се е за излишен, страхувал се е от днешния свят, отвратен от случващото се през последните години. „Виновникът” да го изведе на сцената отново е бил Жоро Георгиев, китаристът на Остава. Самият той, на свой ред признава, че му е било много трудно, но слава богу, че не се е отказал.
Концертът в София беше на 02 декември, в клуб „Строежа”, Студентски град. Според мен доста неподходящо място, предвид огромния брой желаещи да видят това славно завръщане и много хора останаха навън и въобще не успяха да влязат, тъй като поради големия интерес, клубът беше препълнен и билетите бяха свършили дни преди това. Единствено за София, Остава бяха част от това турне, като Стенли пя в първата част заедно с Жоро и Мишо Шишков, а след кратка пауза, на сцената застъпиха Остава. Стенли се появи отново на сцена, единствено за да изпеят съвместно невероятната „Поля от слънчогледи”, която се оказа, че е писана точно преди 10 години... Това ще ми е за Остава, връщам се към темата, а именно – Стенли!
С мои приятели отидохме малко преди обявения час и въпреки навалицата вътре, си пробихме път до сцената, при това неочаквано и за нас самите, най-отпред, точно до клавира на Мишо Шишков. До нас, на единия от баровете, стоеше и си пийваше питие самия Стенли, само на 2 метра от нас. Не пропуснахме шанса си да го издебнем и да се снимаме с него. Беше в настроение, веднага прие идеята радушно и дори си побъбрихме безгрижно, все едно се знаем от години. Едно от момчетата му каза, че е прелетял океана от Щатите, за да е тази вечер на концерта, заради него. Беше си сменил деня на полета за 4 дни по-рано от предварително закупения. Стенли се хвана за главата, направо ахна от изненада. Беше много мило да го наблюдаваш отстрани, излъчваше една такава детска радост, а очите му излъчваха благодарност. По-късно вечерта, на песента „Бъди какъвто си”, въпросното момче отнесе специален поздрав от Стенли за жеста си, след като го забеляза сред нашата агитка съвсем близо до него. Определено не бях подготвена за среща толкова отблизо и това пролича когато дойде моят ред да се снимам с него. Успях да му кажа, че от много, много години чакам този концерт и да му благодаря, че въобще това се случва. Не знам още какви неща дрънках, но явно доста ми е личало вълнението, той се усмихна, прегърна ме и ме целуна по двете бузи, от което съвсем си загубих логиката :) Беше със светло сини дънки, протрити от времето и оранжева тениска, съвсем неглиже и очила в същия цвят, които не свали цяла вечер. Сигурно го предпазват от сивотата навън и вижда нещата по-цветно.
Концертът започна с близо час закъснение. Клубът беше препълнен до краен предел, DJ-ят подгряваше с брит-музика, като отвреме-навреме пускаше и бг парчета – Остава, Стенли, Кале. Странно беше, че точно когато започна „Чичо”, забелязах до мен Мишо Пешев и Мони Воев, мила картинка беше.
Стенли откри с „Нощ с много любов”. В паузите между парчетата обявяваше всяко от коя година е и кратка история около написването му. Не спираше да благодари на публиката и да слага дясната си ръка върху сърцето, беше искрено, не поза. На няколко пъти каза, че вижда много красиви лица пред себе си и се гордееше, че има такава хубава публика. А ние наистина бяхме такива :) Не пропускаше да благодари за чудесните текстове, които му бяха написали през различните периоди от време Наталия Симеонова, Ваня Щерева, Ина Григорова и покойният вече Илиян Симеонов. Като че ли изпълни повече неща от последния си албум „Обсебен”, като едноименното парче 2 пъти, единият от които за финал, където даде възможност на публиката да пее вместо него. А тя не пестеше глас, напълно отдадена на емоцията. Беше красиво. Радвам се, че успях да чуя неща от периода му с Тангра - „Жулиета” и „Бъди какъвто си”. Имам на касетки „Пътят към храма” и „Как се казваш” - лентите им сигурно са изтъняли необратимо от стотиците връткания на касетофона. Може би поне от 15 години не съм ги слушала цялостно като албуми, но когато изпълни на сцената парчета от тях, се оказа, че помня всяка една дума от текстовете. Не вярвах, че някога ще чуя наживо „Сиво”, „Следи” и „Колко” – толкова любими и лични за мен парчета, че единственото, което можех да правя докато ги слушах, е да го гледам, на метър от мен, да попивам и съпреживявавм всяка една отронваща се думичка и въздишка от устата му.
Снощи бях в Sofia Live Club на концерта на Sofa Surfers. Направиха страхотен концерт. Макар да отидох от любопитство и заради компанията, с която бях, нямаше как да не оценя това, което се случи. Но мислите ми бяха другаде, на един друг концерт, ден по-рано, който беше по-интимен и скромен, но изпълнен с много топлина и любов. Мислех за Стенли и това, което означава той за мен като творец, повлиял ми с музиката си в началото на съзнателния ми живот, още като вокал на Тангра. Помня колко зашеметена бях като ги гледах по телевизията с тупираните им коси, обеци, дългите шлифери, белите ризи в комбинация с черни бричове, тирантите и тежките обувки с бомбета. Помня как се вълнувах като спечелиха Мелодия на годината в средата на 80-те с „Оловния войник” и аз по детски им стисках палци тогава, защото наистина си бях дете.
Знаех, че Стенли е прекалено чувствителен, скромен, идеалист, изстрадал като е претърпял разочарования и предателства от много близки до сърцето му хора, интровертен е... но вечерта, в Строежа, видях един друг Стенли: беше усмихнат, беше жив, беше зареден с енергия, дори мога да кажа, че беше щастлив от цялото това внимание и обич, което получаваше през цялата вечер от хората, които бяха там, заради него самия. Защото той заслужава точно това, защото е една жива легенда на българската музика, защото мястото му е на сцената, защото имаме нужда от него и неговата музика. Дано това мини-турне го извади от дълбокия сън, в който беше потънал толкова дълго време и да даде начален тласък на нова творческа вълна и концертна дейност. Дано!
Сет-лист от концерта на Стенли, 02.12.2010 г., клуб „Строежа”:
1. Нощ с много любов
2. Как се казваш
3. Следи
4. Дъвка балон
5. Сиво
6. Пътят към храма
7. Обсебен
8. Колко
9. Човекът от квартала
10. Бъди какъвто си
11. Стар парфюм
12. Да летим над града
13. Жулиета
14. Обсебен

Васо Гюров: "Нещата трябва да са на живот и смърт!"

2010-11-10T15:09:00.004+02:00

Позволявам си да копирам едно интервю дадено от Васо Гюров пред интернет сайта webcafe.bg, за ежеседмичната им рубрика "Positive". Авторите са Елица Николова и Ники Русиновски. Нищо в него няма да коригирам, съкращавам, нито да добавям. Дори не желая да коментирам. Просто няма смисъл. Всичко е казано в прав текст. Дано повече хора да го прочетат и дано повече хора имат същата позиция за нещата.
Снимка: © Цветелина Ангелова. Dnevnik.bg

Такива хора няма много наоколо. Ако преди се намираха, доста от тях сключиха бартер с чалгата, за да оцеляват охолно - докато Васо Гюров е в състояние на война. На ръба на "зеления тероризъм" или част от "Армията на смъртта", както определя хората, които не са претопени в жълтата VIP култура (обединени от принципа, че няма какво толкова да губят, понеже са опазили най-ценното - името си).

Статуквото е почти такова, че ако се обявиш за неин върл противник, рискуваш да бъдеш заклеймен за нетолерантен позьор. И ако понякога е ужасно самотно да отказваш да се сдобриш с тази "култура", хора като Васо Гюров - изключително приятен пример за контрапункт на чалга самодоволството - те връщат на фронта.

Чалгата сама по себе си не е достоен враг - тя самата се опитва да избяга от това си определение, казва един от създателите на класиките в българския ъндърграунд "Кале" и "Ревю", добавяйки, че аргументът, че от другата страна също може да има хубави хора не може да го накара да спре да се идентифицира като не-конформист. "Това е въпрос на отстояване на позиции - има хора, които се натискат за някое тв предаване, въпреки че осъзнават, че е тъпо, но нали трябва да се яде - докато някои са по-калени и не страдат, че не ги излъчват."

За 25 години басистът на "Ревю" Васо Гюров, и член на упрaвителния съвет на организациите „Музикаутор" и „Профон", не направи никакво рязко движение - компромис с музиката си в името на оцеляването: "Ако нещо съм постигнал, това е, че съм запазил името си. И колкото повече години минават, това нещо все повече добива нумизматична стойност."

Позволяваме си да споделим, че го харесваме достатъчно, за да добавим каквото и да било друго - освен че винаги имаме време и пари за live с големи като него. Те само да го направят.

Личностите
В повечето случаи под знакови личности се разбират такива, които са изкарани на преден план, а те за съжаление за мен са с отрицателен знак. Затова най-общо казано, личностите са тези които липсват в медиите. Наскоро гледах Рангел Вълчанов някъде, който както винаги говореше много хубави неща, но нямаше време да се доизкаже или пак оставаха пет минути... За такива хора обикновено все няма време, понеже гледаме Митьо Крика, Митьо Пищова, Христо „Стоте манекенки" или Митьо „Едната бабичка" не дай си Боже - „Божата кравичка"...

Няма значение дали тази жълта инерция, завзела медиите, се прави с цел или не - факт е, че народът, който не че е бил много възвисен до тоя момент, определено затъпява. Само като се сетим, че от бюджета за култура се дават 90 милиона, а за полицията 1 милиард - какво да коментираме...

Но понеже става дума за позитивно интервю, наистина смятам, че тази философия, как рейтингите се крепят на жълтото съдържание, няма да издържи още дълго. Тя се изразходва вече - ако нейният апогей беше преди няколко години, тя вече върви надолу. И ако има някой, който ще промени тази схема, това са точно тези хора, които не са направили компромис с "рейтинг" културата.

Твърдата им позиция е техният капитал: в момента усещам, че е назрял моментът тези будители да се върнат, хората се събуждат и усещат, че имат нужда от другото нещо, от стойностното.

А и комерсиалното няма тая мотивировка както много ценни български музиканти или хора от киното и литературата, които виждам напоследък и които доказаха, че първо се вълнуват от духовното и после от материалния израз на това, което правят. И рано или късно те със сигурност ще излязат на дневен ред.

Събитието
Много хора казват, че събитието е влизането в Европейския съюз и това определено е така, дотолкова доколкото човек може утре да отиде в Амстердам, а вдругиден на Бяло море - което определено е една свобода, която липсваше преди. Но казвайки, че мога да отида на Бяло море, в следващия момент се сещам, че Черно море вече не прилича на море а на един бетонен басейн, в който Бай Ганьо отдавна е скочил...

Големите събития се случват благодарение на много други малки. Събитието е това, че останаха достатъчно стойностни хора тук и че леко попремина този момент по-читавите да заминават навън. Защото допреди 10 години повечето от тях се махаха, но в момента виждам много ценни хора, които са решили да правят нещо тук и сега. И това ще спаси България.

Явлението
Гара Дембеле... (смее се) Сещам се, защото наскоро го видях в един магазин - излизаше съвсем скромен и сам, леко потиснат от равенството с Лил. Проблемът на спорта е, че там наистина няма достатъчно млади хора, които да искат да останат в България и се налага да се вкарват чужденци. В „Левски" винаги български футболисти са били двигателите на отбора, а в момента за пръв път откакто си спомням "Левски", той се крепи на чужденци. Което не е хубаво, защото една птичка пролет не прави, но това е отделна тема... Но е факт, че такъв добър футболист не е играл в България от много време. Друг е въпросът колко ще издържи тук.

Колкото до някакво по-общочовешко явление - обикалям често в парка и там виждам едни усмихнати хора, които ми напомнят за 94-а лятото, когато всички бяха приятели с всички. Никой никого не нагрубява, всички са позитивно настроени, почистват кестените от листата - даже имаше инициатива за осиновяване на кестени. Което е хубаво - казвам го като част от някакъв процес на култивиране на духа.

Откритието
За себе си съм открил, че съм във война. Допреди няколко години действах на принципа да не обръщам внимание на хората и нещата, които ме дразнят, но вече не е така. Защото ти седиш и си правиш нещо. Появяват се някакви хора, които хвърлят боклуци навсякъде, не ти харесват. Ти си казваш „Аз съм над тия неща"! Но те идват и сядат на масата ти. Добре! Ставаш и отиваш на друга, но те идват и там. Започват да те избутват от улицата ти, от града ти, от плажа ти, от тук, и от там - докато накрая стигаш на ръба на пропастта и няма повече накъде.

Трябва да почнеш войната - да си върнеш улицата, града, да се съюзиш с други като теб. Това е въпрос на отстояване на позиции - чалгата е нещо, което е от другата страна, без значение, че там могат да стоят и читави хора. Всеки, който отива на война, знае, че отсреща има и невинни, добри хора. Но това не означава, че не трябва да воюваш с тях. Нямям нищо против цигани,турци и прочее герои (вж. мъжкия антураж) на този така наречен поп фолк. Даже от турците имам само добри впечатления като хора. Но азиатските похвати, с които борави тази музика имат общо с фолклора колкото поповете с „омиротворения" ПОП.

Не мога да разбера защо отвсякъде - вестници, телевизии, радиа - ме убеждават, че аз също съм такъв човек (късокрак, трътлест и с мустаци) и ми вменяват, че харесвам тази музика. Че казвам, че не я понасям, ама всъщност тайничко си я слушам и умирам да танцувам на нея?!

Когато не се идентифицираш какъв си, можеш да бъдеш и от едната, и от другата страна - да пееш поп и да си редактор на книгата на Азис... Но когато става въпрос за българска музика, не мога да бъда неутрален, и не разбирам подобно поведение. Защото едно от оръжията в тази война е именно примера на хора, които не правят компромис от типа „на мен ми е тъпо да правя това, но нали дават пари". Армията набира сила, като вижда, че има повече принципни и достойни войни.

Колкото до тактиката на тази война - нашата армия е като „Армията на смъртта" във "Властелинът на пръстените": Няма какво да губят и точно в това е силата им. Разбира се, тук говорим и за идеен потенциал, не ни е толкова изпушила и изтрещяла войската...

Творбата
Миналата година направихме един концерт с „Контрол" и „Хиподил", който ме въодушеви с това, че имаше 6 000 души, отвън останаха още хиляда - и това ми даде надежда, че определено има глад за авторска българска музика. И че има кой да те чуе - ако правиш нещо истинско, дори не казвам качествено, - а истинско.

Мисля, че и сега това е възможно, както беше с „Нова генерация". Както направиха и „Ъпсурт". Някаква група да се появи без никакви протекции и да накара системата да се съобразява с нея, а не обратното. В началото тe чуват 100 души, след това 200 и постепенно започват да те викат навсякъде.Така трябва да стават нещата. А не да се умилкваш около разни селски PR-и, да си купиш бомбе или каскет, да се ослушваш за VIP партита, да се усукваш на някакво"комично" предаване да те излъчи - и накрая пак нищо...

Творбата се прави от твореца. Когато голяма част от българските творци се превръщат в занаятчии, свирейки и пишейки за някакви „риалити формати" - те получават „висок рейтинг" и добро заплащане. За съжаление това няма нищо общо с творбата. Тогава тя става торба! Пълна или празна (като на Сърдитко Петко) - това няма значение. Но й липсва една буква, на която аз държа....

Това го казвам, не защото омаловажавам мисията на занаятчиите. Но представете си ако Рембрандт беше станал бояджия, а Фидий - грънчар.

Повратната точка
За мен повратната точка си е запетайка откакто се помня - защото в музиката и в това, на което най-много държа, не съм имал залитания... Така че повратната точка може би ще настъпи, ако се откажа от участието си в т.нар. гражданско общество и стана някакъв зелен терорист, още по-радикален.

Но се надявам повратна точка да е точно обратното - да разберем, че без нашето участие в нещата те няма как да се случат. Ние трябва да се борим за стойностното, а не само да разправяме как въпреки всичко се забавляваме и сме над нещата.

Забавлението си е забавление, но когато става дума за сериозни неща, не понасям някой да се разграничава, обявявайки хората, които се опитват нещо да променят, за смешници. Не мога да разбера доводи като този, че било важно човек да не гледа сериозно на себе си. Ако не гледаш сериозно на себе си, как очакваш другите да погледнат сериозно на теб. Тая поза нa "Купонджиите" - отива някой на интервю по някаква сериозна тема и започва да пуска "лафовe" и вицове, за да се направи на духовит - може да е била актуална преди години, но вече не я изповядвам.

Нещата трябва да са на живот и смърт - независимо дали продаваш картофи, или се занимаваш с ядрена физика. И когато повече хора започнат да възприемат това, ще настъпи повратната точка. Fight for your right („Бори се за правата си"), както пеят Beastie Boys, една от любимите ми групи.

Незабравимото
Сещам се за нещо, което е от последните три дни, а не от последните 10 години, което обаче може би няма да забравя скоро - едни наши съмишленици (ние нямаме фенове) ми разказаха как преди време са си дали последните пари за батерии, за да слушат „Ревю".

Иначе незабравими неща са фестивалът в Пхенян - за 20 дена не си легнахме нито един път "по светло"...

Една чиста победа на Форт Боаяр...

Първият концерт на „Кале" през 1987 г. на рок фестивала, организиран от Комсомола. Тогава с Димитър Воев и Кирил Манчев бяхме направили само една репетиция и излязохме на косъм. Когато ни смъкнаха от сцената обаче цялата публика от 4000 души викаше „Кале...

...и разбира се Хелоуин!... Никога няма да забравя, че Ботев и Левски не са празнували Хелоуин.

Нова генерация 04.11.2010 г., Sofia Live Club

2010-11-07T10:56:00.008+02:00

Как да пишеш обективно за нещо, което ти е толкова любимо, не близко до сърцето, а направо вътре в него? Трудно е... Нова генерация е любимата ми българска група. Завинаги. Чувството е като онази любов, с главно Л, не към човек, а към нещо, което приемаш с цялото си сърце, без предразсъдъци, напълно осъзнато, без да задаваш въпроси, а просто приютяваш под кожата си, дълбоко и истински. Болезнено. („татуиран с теб ще умра”), което знаеш, че винаги ще искаш и ще го носиш в себе си. Вечно. („Във вечната любов аз не вярвам, вярвам или не, за нея проповядвам”). Отъждествявам се с поколението, за което името Нова генерация не беше просто име на група, а цяла една идея, (само)осъзнаване, начин на мислене, живот и възприемане на света около нас – „Цветя от края на 80-те”. За съжаление така и не успях да отида на техен концерт в състава им, когато в него беше Митко Воев (вечна му памет!), но и до днес нося в сърцето си текстовете и музиката му, знам наизуст песните и макар да съм ги слушала хиляди пъти, всеки път откривам по нещо ново и различно за себе си. Противно на много хора, които смятат, че музиката им действа депресиращо и потискащо, при мен не е така, напротив – зарежда ме с настроение и се усещам по-добра. Гледала съм ги няколко пъти досега, дори съм ходила до Варна преди години, за да ги гледам специално, когато съм имала тази възможност. Най-често зад микрофона беше Васо Гюров, който ми е голяма слабост, също от време оно и ако въобще може да се говори за някаква бегла заменяемост на Воев като вокал, то точно Васо е човекът за това, тъй като той носи същото „световъртене”.
Концертът на 4-ти ноември беше анонсиран, че ще има гост музиканти, разбира се и с Васо Гюров сред тях. Останалите бяха обичайните заподозрени от последните няколко концерта на групата – Деси от Phuture Shock и Тери от Alien Industry, хората, които отдадоха гласа си за да се запише последния засега издаден албум на Генерацията – Via. Изненадата беше появата на Бичето. В типичния си „селски” вид взе участие към парчето „Да, да, да”. Беше по-скоро за атракция появята му, отколкото за нещо друго. А и самото парче се състои от повтаряне на едноименните срички от заглавието, така че всеки на неговото място би се справил със задачата.
Но да започна от начало. Концертът беше обявен за 22.30 ч. Бях там малко по-рано и се изненадах приятно, че беше пълно. Наистина не очаквах да има толкова хора. Успях да седна централно на дългия кожен диван, който е срещу сцената и да поогледам хората около мен, като трудно виждах и различавах силуети предвид прекалено заглушената светлина. Тогава вече забелязах, че повечето от посетителите просто си стояха на масите, пийваха си пиенето, смееха се шумно, пушеха тежки пури и съм сигурна, че изобщо не бяха там заради групата. Музиката, която озвучаваше всичко това, беше меко казано странна за „подгряване” на Генерацията – някакъв прогресив рок, който не беше лош всъщност, но със сигурност крайно неподходящ за вечерта. Разбира се имаше и фенове, които знаеха защо са там, личаха си отдалеч – dressed in black, тениски с логото New generation, кларковете, размъкнатите пуловери и ризи, въобще моята порода :) Концертът започна с голямо закъснение, може би около час, не знайно поради каква причина, но не и заради липса на достатъчно хора. През цялото време докато бях в очакване се чудех с какво ще започнат – с новите парчета, или със старите и утвърдени класики, какво ще бъде съотношението между тях. Няма да си кривя душата, че бях там заради старите неща. Макар и без Воев, винаги съм обичала да ги слушам и да ги съпреживявам наживо. Излязоха в пълен състав (без Алина, разбира се) – Мони, Катето, Мишо и Кристиян. Даката беше на барабаните, а на Тери се падна честта да открие концерта като първият гост-вокал за вечерта.
Началото беше повече от ударно и супер любимо мое. Само като чух първите акорди на „Ледове”, веднага с вик се изстрелях отпред и така си останах права цялата вечер до края. Последва „Черно танго”, а след това „Арлина” – обожавам тази песен и неведнъж съм се отъждествявала с нея, като текст и настроение. Публиката вече беше във възторг, бурни ръкопляскания, възгласи и най-вече здраво пеене. Както и се очакваше веднага си проличахме кои бяхме там специално за концерта, окупирахме пространството пред групата и се раздадохме откъм пеене, всички в един глас, всички обединени от една любов към тези парчета, които всеки чувства със сърцето си. А останалите просто продължаваха да си пийват незаинтересовано по масите и да се забавляват на техните си неща. Дано не са се заслушвали дори за малко в текстовете на песните, че сигурно щеше да им приседне глътката и думите в устата да загорчат...
След Тери, зад микрофона застана Деси – малка и ефирна, с кадифен глас и мила усмивка. Изпълни няколко парчета от Via, някои съвместно с Тери. Бяха доста приятни всъщност, мелодичен трип-хоп, звучаха съвсем актуално. След 12ч. Деси отправи поздрав за рождения ден на дъщеричката на Мони – Марта, която беше в клуба. Колкото и добре обаче да бяха поднесени, колкото и радушно да бяха посрещнати, публиката си чакаше старите неща, както и Васо Гюров, който явно пазеха за десерт. След няколко парчета от старите, с вокалите на Тери, най-после и Васо излезе на сцената. Беше посрещнат със скандирания и бурни овации от публиката. Слабост ни е, обичаме си го :) Нагласи си белия бас, отправи поздрав за рожден ден към Кирил Манчев (който не беше в клуба, но е човек, дълбоко свързан с Ревю и НГ), спусна къдриците над лицето си и започна със „Страх”. Последва „100 години” и тъкмо се разпяхме и се настроихме да чуем още неща с него, той свали китарата и се оттегли за да даде място отново на Тери. Честно казано очаквах повече парчета да изсвирят заедно, но уви, не било писано да е този път. Минаваше вече 1ч., когато обявиха, че това е бил краят на концерта, ние си изпросихме и бис за последно, но се оказа, че ги сварваме неподготвени явно и затова изсвириха за втори път „Бездействие”. Да спомена още, че през цялото време на led-стената се прожектирваха различни абстрактни картини за всяко от парчетата, а в паузите между тях, в едър план „залепяха” триъгълното лого New generation. Визията на „100 години” беше с части от клипа към парчето, прожектирваха черно-бели кадри с образа на Воев, което беше доста носталгично и красиво...Освен споменатите песни, ще спомена и други, които си спомням, че свириха, но не в същия ред: „Само двама”, „Изповед”, „Ловец на сърца”, „Суета” и др. Не мога да спомена имената на песните от последния албум, защото не ги знам, признавам си. Уважавам решението и ентусизма на групата, че иска да се развива в нова насока, без да разчита на старите лаври. Музиката, която правят с Деси и Тери е доста приятна и слушаема, но колкото и да ги обичам, аз лично свързвам името Нова генерация с песните от старите им албуми и с текстовете на Воев. И докато продължават да ги свирят по концертите си, аз ще съм там.

На театър: "Отворена брачна двойка"

2010-10-27T13:34:00.002+03:00

В петък, 22.10.2010 г. открих новия театрален сезон с представлението „Отворена брачна двойка” в Театър 199, режисьор Мариус Куркински. Билетът ми беше подарък за рождения ден и слава богу, че се получи така, тъй като ако зависеше от мен, навярно щях да пропусна това заглавие, или поне да го забавя доста във времето и със сигурност щях да изгубя. По принцип не съм фен на камерните представления и моноспектаклите (с малки, но пък удивителни изключения), авторът на пиесата Дарил Фо нищо не ми говореше, макар да е бил Нобелов лаурет за литература (но със сигурност това си е мой пропуск и проблем), а и честно казано не харесвам(х) особено Рени Врангова като актриса, така че малко или много бях малко скептично настроена към постановката, но като запалена почитателка на театралното изкуство, за мен беше като малък празник, че ще съм в салона. А той не само че беше пълен, а дори препълнен – бяха внесли допълнителни столове отвън за правостоящите. Началото за мен беше слабо, но това бяха първите 10-15 мин., докато спектакълът набере скорост и инерция - клиширано, дървено и скучно, монотонни диалози, Рени Врангова облечена в булченска рокля и ярко червен клин отдолу, партньорът й Веселин Анчев (за пръв път го гледам, но ще следя развитието му със сигурност), който освен много красив, е и също толкова талантлив. Откритие не само за мен, но явно и за Мариус, който безспорно го налага на сцената с тази главна роля. Следват неочаквани обрати в самата пиеса, няма да я преразказвам, но диалогът става много по-динамичен, действията също, а играта между двамата е магически завладяваща. Публиката се забавлявахме през цялото време до финала, като на моменти смехът заглушаваше репликите на актьорите. Не случайно явно е определението, че именно „Отворена брачна двойка” е комедията на сезона на българската театрална сцена. Това, което мен лично ме издразни малко, особено в началото в играта на Веселин Анчев беше, че веднага открих почерка на Мариус. За някои може това да е плюс, но тези резки движения, гротескни физиономии са нещо като запазена Мариус-марка и всеки, който по някакъв начин ги използва, изглежда нелепо. Но явно това е неминуемо за постановките, които Мариус поставя. Оставя своя почерк и отпечатък толкова силно и категорично, че нито за миг не можеш да забравиш, че именно той е режисьорът. Волно или не волно, актьорите, най-вече мъжете, използват неговите запазени черти и действия за ролите си – много е странно всъщност това – все едно гледаш Мариус на сцената, но в чуждо тяло. И това не е първият случай, който ми прави впечатление, а поредния такъв. Така беше с играта на Сашо Кадиев във „Великолепния рогоносец” (Малък градски театър Зад канала), така беше и с играта на Владо Карамазов в „Рибарят и неговата душа” (Театър 199). Сигурно е много обсебващо за актьорите Мириус да им е режисьор, но пък съм сигурна, че са извлекли максималното за себе си в професионално отношение от съвместната си работа с него.
Няма как да не спомена възхищението си от играта на Рени Врангова – просто беше великолепна! Не вярвах, че някога мога да го мисля това за нея, камо ли да го напиша, но наистина останах силно впечатлена от нея. Явно досега ролите, в които съм я гледала, не са й подхождали особено и (според мен) е била неубедителна. Но точно в тази, в ролята на Антония, в „Отворена брачна двойка”, беше разкошна! Няма да се изненадам, ако спечели награда за главна женска роля в някои от предстоящите театрални награждавания, или най-малкото заслужава да получи номинация.
Следваща театрална спирка: на 05.11.2010 г., голяма сцена на Народния театър, премиера за сезона на „Ангели в Америка”, реж. Деси Шпатова.

Концерт на De/Vision & 5-ти Рожден ден на depeche-mode.org

2010-10-24T17:50:00.006+03:00

Събитието се състоя миналата събота, 16.10., в Sofia Live Club. Лично за мен това събиране беше специално, тъй като съм от самото създаване на най-големия форум в БГ на почитателите на Depeche mode и досега съм присъствала на всички рождени дни на сайта, така и на други по-малки и неофициални сбирки. Познавам се лично с организаторите, както и с по-голямата част от тези, които членуват във въпросния форум. С повечето се знаем повече от 10 години - от съвместни посещения на концерти на любимите ни групи, партита, събирания и т.н. Радвам се, че тези приятелства се запазиха и съумяхме да ги конвентираме в нещо смислено и креативно, именно каквато е идеята за depeche-mode.org. Сещам се за първото ни неофициално събиране, което направихме, съвсем аматьорски, без реклама, базирано само на идеята да се съберем и заедно да посрещнем една нова година, в едни несъществуващ вече клуб във Велико Търново. Как дойдоха хора, с които не се познавахме лично до този момент, но които бяха ентусиазирани от идеята и пропътуваха стотици километри до Велико Търново, в снега, навръх Нова година... И се получи страхотен купон! Точно оттам тръгна идеята и вдъхновението да създадем нещо наше си, един генератор за идеи, обмяна на мисли, нови запознанства с други хора, с които сме на "една вълнА". Дълго още ще помним последвалите партита в Пловдив, Варна, Бургас и най-често в София; (само)организираните екскурзии до различни държави с идеята да гледаме любимата си група заедно - едни малки и незабравими празници, оставащи за цял живот.
De/Vision са немска синт-поп група с около 25-годишна история. За втори път гостуват в София, по лична покана на екипа на dm.org, с които вече са приятели. Нощта, преди концерта с приятели бяхме в клуб "Три уши", където имаше брит-поп парти, на което по едно време пристигнаха и самите De/Vision, заедно с мениджъра и озвучителя им. Разбира се не беше случайно това, самите домакини ги бяха довели, а и те нямаха нищо против да се запознаят отблизо с нощния живот на София. След няколко напитки и приятни приказки, се озоваха дори и на дансинга.
На следващия ден, когато щеше да се състои DM-конвеншъна имах доста задачки за свършване преди вечерта. Бях канена на рожден ден, но трябваше да изляза същия ден, за да купя подарък, след това посрещах една приятелка от Русе, която щеше да идва на партито и след това да отседне при мен. Слава богу, с добра организация, всичко това мина без проблеми и точно в 21ч. бяхме вече в Sofia Live Club. Като изключа безбожните цени на напитките, които се предлагат там, самият клуб много ми харесва, тъй като е един от малкото в София, които имат прекрасно озвучаване и визия. Беше лъскаво и полутъмно, но отиваше на самата обстановка и повода за вечерта. На led-стената се прожектирваха създадени визии от един от модераторите на сайта, който е и художник. Творбите му бяха едно от най-приятните и красиви неща за вечерта. De/Vision излязоха точно в 22ч на сцената и свириха почти 2 часа с бисовете. Аз лично ги гледах за 3-ти пореден път - не съм от най-големите им фенове, но се забавлявах добре, както и почти всички в клуба. Доста радушно ги посрещнахме, песните се пееха от публиката, а самите музиканти останаха доволни и удовлетворени от участието си. Което по-късно си пролича на партито след това - не слязоха от дансинга, не отказаха на никого автограф или съвместна снимка и усмивките не слязоха от лицата им. След 12ч. започна самият купон, музиката, която ни беше събрала и ни сплотяваше заедно, звучеше в различни варианти - албумни версии, концертни, ремикси, с една дума 90% Depeche mode + останалите 10% - подобни по стил на тях групи. Всички пееха, танцуваха, забавляваха се - беше шумно, красиво и весело. Винаги ми е било хубаво да видя толкова усмихнати лица на едно място, доволни, че са заедно и споделят тези мигове, независимо от това, че същия ден са пропатували разстоянията от Варна, Бургас, Русе и къде ли още не, а същият път ги чака няколко часа по-късно. Изненадата за вечерта се оказа един от най-дейните членове на форума, който е бил на десетки, ако не и стотици концерти на DM из цяла Европа и който живее в Лондон - дойде в същия ден за партито, а обратния му полет беше в 10ч сутринта на другия ден. Коментарът е излишен, мисля.
За мен беше поредният празник, благодарение на който се видях с мои близки приятели и познати, запознах се с нови хора, забавлявах се до ранни зори на фона на любимата ми музика и се чувствах прекрасно и на място в тази сплотена и споделена общност. Честит Рожден Ден, depeche-mode.org и благодаря!

Ето и сетлистът от концерта на De/Vision в София, 16.10.2010 г.:
01. Until The End of Time
02. Mandroids
03. What You Deserve
04. Flash of Life
05. A New Dawn
06. Strange Affection
07. What It Feels Like
08. Love Will Find A Way
09. Try To Forget
10. Deep Blue
11. Plastic Heart
12. What's Love All About
13. Ready To Die
14. I Regret
15. Your Hands On My Skin
16. Twisted Story

Encore:
17. Rage
18. Time To Be Alive
19. Be a Light to Yourself
20. Flavour of The Week